ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

Брой 5, Год. 6, 2014, 1 Март, Събота, Ц. 2 лв.

Събота, 1 март 2014 г.

Ще си позволя да поразсъждавам по ето каква тема, ще се опитам да подиря отговора на ето какъв въпрос: Кой е коренът на несвършващата българска криза - и на българ-ската бедност, на българската унизеност?. Ето какво смятам за важно тук:

Руският, после съветският, а сега пак руският импе-риализъм и неговите несвършващи аспирации да владее Бъл-гария, да я смята за "своя", за неделима част от Империята, да ни нарича "Задунайская губерния" или "16-та съветска респуб-лика" – тук е този корен, именно тук трябва да се търси причи-ната на несвършващата вече повече от век българска траге-дия. Руснаците при комунизма ни обиждаха в очите, а ние не се усещахме; обиждаха ни примерно ето с тия думи: "Курица не птица, Болгария не заграница!" ("Кокошката не е птица, България не е чужбина!"). Даже когато арогантен руски "дипло-мат" преди няколко години нарече България "руски троянски кон в Европейския съюз и НАТО", дебелокожото българско природонаселение сякаш изобщо не усети подигравката. Е, сега руските войски под командата на кагебисткия император Путин навлязоха да "освобождават" Украйна – да я освободят

от свободата, щото Кремъл не търпи свободолюбиви народи като украинския току-до себе си, под носа си. (На 2 стр.)

Вече членувам в общността НАПРАВИ ДЕМОКРА-ТИЧНО УЧИЛИЩЕ, която си има своя страница във Фейсбук. Много интересни личности може да срещне човек там. Тази сутрин разгледах какви въпроси се обсъждат там; интересно е. На едно място открих разсъждение по въпрос, който мен лично също ме вълнува; ето го: Nikolina Shtabekova: Здравейте! Нямах възможност да прос-ледя цялата конференция и не разбрах дискутира ли се тема-та „Как се става учител в демократично училище?“? Elvira Prem Bahulya: На самата конференция не с е дискути-рала тази тема. В нашата Общност за демократично образо-вание се провеждат такива дискусии. В книгата на Хехт има доста добре описана процедурата за учителите, а самият Хехт като го питахме лично отговори,че е провеждал първо интер-вю с кандидатите и се е доверявал на сърцето си, на отклика дали този човек пасва. След това определено време кандида-та присъства в общността и накрая приемането се гласува от цялата общност. Има и други полезни неща в книгата за подбора и ролята на възрастния. На мен лично ми направи впечатление, че един от критериите е да е УСПЯЛ в някоя област т.е. да знае какво е Успеха, (На 2 с.)

КАК СЕ СТАВА УЧИТЕЛ В ДЕМОКРАТИЧ-НО УЧИЛИЩЕ? (От 1 стр.)

… за да може да го разпознае и да подпомага на учениците в техния път. Иначе според него влизат в конкуренция с ученика в даден моменти не му позволяват да расте от определено ниво натам. И другото е да стават учители там защото се вълнуват точно от демократичния, плуралистичен модел на образование. Т.е. според него хора, които идват като учители защото нямат как по друг начин да се реализират, рано или късно отпадат. И най-важното е да са запалени по някоя област, в която са относително добри – и да са готови да учат заедно с другите в нея.

А и още нещо от Хехт по въпроса: Кое е най-важното качество, за да се пре-върнеш в учител в демократично училище?

Основополагащият момент в обу-чителната програма за преподаватели е да откриеш собствената си уникалност. Собст-вената си сила. После се учиш да откриваш уникалната сила и в другите – в децата си, в учениците си, в техните родители, в колеги-те. Ако не се научиш да виждаш красотата у всеки човек, нищо няма да стане.

Източник на изображението

ЗА КОРЕНА НА НЕСВЪРШВАЩАТА БЪЛ-ГАРСКА ТРАГЕДИЯ

(От стр. 1)

Нас сега-засега не се предвижда руснаците да ни "освобождават" - знаете ли коя и причината за това? Ами защото, за разлика от украинците, ний не сме опасни: ние сами в мнозинството си сме с робски манталитет, сравним само с робския манта-литет на руснаците - от какво тогава да ни "освобождават"? Прочее, те си ни владеят отдавна, те са ни владели винаги. Имат послушна "пета колона", която държи всички властови ресурси в държавата. "Български-те", представете си, "патриоти", вдъхновени от много рубли, непрекъснато се шибат по космясалите гърди и крещят, че пишман-патриотизмът и пишман-национализмът им се свеждал до тяхната безразделна и неп-ресекваща любов към... Русия! Русофилщи-ната у нас си е чисто и просто рублофилщи-

на, това поне се знае, тъй че да говорим тук за някакви "светли чувства" е тъпо, е извра-тено. България, дори и натовска, дори и европейска, не е чужбина за руския велико-държавен шовинизъм-империализъм. За какво тогава да ни "освобождават" - та ние и без това в мнозинството си сме роби? Но ако и ние като украинците в един прекрасен момент покажем, че не сме вече роби, че обичаме свободата – колко му е и нас тога-ва да "освободят"?!

Всичко в тази наша несвършваща садисто-мазохистична национална трагедия започва с идеята, вдъхновявала нашия Апостол на свободата Васил Левски, който, изправен пред ужасното българско малоду-шие и тогава – свеждащо се до това безро-потно да чакаме нашата свобода да ни бъде поднесена на тепсия от "дядо Иван", от "братята-руснаци" – е водил титанична борба да пречупи някак това българско малодушие: призовавайки да направим нужното да се освободим сами. И, знайно е, е повтарял ето тия думи, които трябва да бъдат изписани със златни букви върху бъдещия пантеон на непостигнатата още българска свобода и чест: "Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби!"; напи-сал е с ръката си също и ето тия думи: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!". Тук е коре-нът на българското малодушие, на това се дължи несвършващата българска трагедия, която ние умилително наричаме в наши дни "криза".

В това се корени и потресаващата българска унизеност: продължаваме да наричаме завоевателите си "братя-освобо-дители", продължаваме да търпим памет-ниците на своите съветско-руско-комунисти-чески окупатори, продължаваме да подна-сяме цветя пред символите на своята робс-ка унизеност! Не съзнавайки, че народ без чест не заслужава да живее човешки. Сега схващате ли защо сме такива – и защо сами подхранваме своята незавидна участ? Все-ки народ е достоен за своята съдба, нацио-налният ни характер е коренът на нашата национална прокоба и орисия. Говоря за мнозинството от народа, не за целия ни народ, щото има и свободолюбиви българи, има и свободолюбиви руснаци – ала за жалост и у тях, и при нас, сме много малко. Тази е причината да страдаме толкова много. От това си патим.

Какво е било от 1878 г. до 1944-та, а после и до 1989 г. аз тук не ща да пиша, това би следвало да се знае от всички, макар че българската история е фалшифи-цирана до неузнаваемост от въпросната русофилско-рублофилска лъжлива митоло-гия за "така силно обичащия ни Голям Брат". Но какво стана съвсем наскоро ми се ще да припомня, щото у нас е пълно с хора с крайно къса памет – да не говоря за това пък акълът колко им е къс.

Какво да крием, и от комунизма ни освободи... Горбачов, това е факт, истори-ческа истина. Е, Рейгън, папа Йоан Павел

Втори и Тачър го подпомогнаха, и това не може да се отрече: но комунизмът рухна. Ала комунистите не се изпариха, не анихи-лираха, ДС и КГБ си останаха по живо, по здраво. И запретнаха ръкави да стават "капиталисти": за едно нощ от комунисти се преобразиха в "капиталисти". Крадоха така, както никога в историята не е било крадено, даже и в най-злите исторически епохи на завоевания така не е било крадено. Трудно ние, българите, вървяхме по открилите се пред нас пътища на свободата: щото по начало в мнозинството си не знаем що е това свобода, тя нали не става за ядене, защо ли пък ни е една такава коварна вя-търничава измишльотина: българинът дър-жи само "реалното": дето става за ядене, на него предимно вярва. А свободата наистина е страшно и опасно нещо. Мнозинството от българите бяха свикнали да чакат държава-та, "Майка-Закрилница", "грижовна майка", да ни носи на ръце все едно сме малки деца – и да ни "оправя". Мнозинството от бълга-рите в тия години все чакаха митичния исполин-оправяч, дето да ни оправи – чака-ха Месията. Чакаха Филанкишията. Такава една психология е сърцевина на комунисти-ческия мироглед – и на широката руска – "славянска" - душевност. Ето причината да не можем толкова години да се оправим, да заживеем нормално и човешки. Щото други славяни – чехите, поляците, словаците, словенците примерно – се оправиха сами. Ний обаче все чакаме някой да ни оправи. Е, не стават така тия работи.

Няколко пъти тръгвахме напред уж твърдо, и при първите трудности се отказ-вахме. Така стана в 1991-1992 г., така стана в периода 1997-2001 г., само ето в тия годи-ни са ни управлявали "западнофили", де-мократи, в останалото време са ни управля-вали все руски мекерета, комунисти, ченгета и продукти на ченгетата, именно ментета като "царо" и прочие мераклии-оправячи, всички знаят кои са те. Нашите ченгета са под пряката команда на кегебистите, които в 2000-та година дори успяха кагебист да сложат на трона на Руската империя. Те именно домъкнаха Симеон да предотврати така грозната за мафията евентуалност Иван Костов да вземе втори мандат, която в 2000-та година беше съвсем реална. Е, предотвратиха я. За годините от 2001-ва досега руските кагебисти, в тясно сътрудни-чество с рубладжиите и с нашенските ченге-та, подпомаганите от платените медийни мерзавци успяха да изградят мафиотско-олигархично и ченгесарско политическо статукво, което до последно копира "поли-тическия модел" на кагебиста император Путин. Всичко, до последно, е изкопирано от богатия руски опит. Всичко.

Да не повтарям онова, което съм писал толкова отдавна, още в 2006 г.: виж Путинизацията на България. Или това: Начало на путинизацията на България. Или това. Ето и текстът на мое интервю, дадено пред украинска медия, в неговия превод на български език: Част първа, а

3 ето тук е Част втора. Изразът "путинизация на България" го употребих още в 2006-та година, след това беше взаимстван и от политолозите. Днес България е путинизира-на изцяло, само дето си нямаме все още своя безспорен български Путин: мераклии-те за тази титла, както и подобава за на-шенските специфични родни условия, са много: и "царо" опита, Гоце Първанов се пробва, и Б.Борисов сякаш успя най-много да постигне в тази посока да ни стане наш роден български Путин, и Дмитрич (Стани-шев) се напъна, ето, сега недоразумението Бареков май ще опита късметя си; имаме си дори своя Жириновски: таваришч Сидеровс-кий. Всичко си имаме. Путинизирани сме дотам, че остава само в Евроазиатския съюз на Путин да влезем, та да цъфнем и да вържем, заедно с всички сатрапии, тира-нии и деспотии от Средна Азия: той лично, имам предвид император Путин, се погаври с нас като собственоръчно ("собственоуст-но") ни покани там, в новата си евентуална империя. Сега Украйна с оръжие ще я тика там. Да се готвят други непослушни. Ний обаче сме послушни. От най-послушните сме ние.

Това е. Сега у нас – ако някой не знае да го информирам за това – се води титанична битка на прозападните, свободо-любиви, автентично демократични и евро-пейски български сили с мафиотско-олигархичното статукво, което изградиха дирижираните от Москва и от КГБ рубла-джийско-рублофилски мафиотско-олигар-хични сили – като залогът е един: България, нейното бъдеще, нейната съдба. В това е сърцевината на съвременния български въпрос, тук е коренът на несвършващата българска трагедия. Който не е разбрал това да го разбере най-сетне. Крайно време е. И нека всеки да се определи най-накрая за какво е: дали ще бъдем вечни презрени роби, слуги и угодници на един чужда аро-гантен имперски интерес - или най-накрая ще станем истински и достойни български патриоти, защитници на коренния, на автен-тичния български интерес.

Интересът на България, автентич-ният български интерес, ако не знаете кой е да ви информирам и за това, е един: да станем най-сетне народ, който не допуска проституиране с честта и със съдбата си, не ще да ги подарява някому другиму, а е успял да вземе най-сетне своето бъдеще в собствените ръце, сиреч, е постигнал най-накрая човешкото достойнство, неделимо от свободата. Само в семейството на свобод-ните, демократични, достойни и проспери-ращи европейски народи ще можем да постигнем и защитим онова бъдеще, за което мечтаем. И за което са мечтали наши-те деди. Това е разгадаването на всички загадки на българския живот, тук е основа-нието и гаранцията за просперитет, за дос-тоен живот, за реализация на мечтаното

бъдеще – нашето, на нашите деца, на на-шите внуци и т.н.

ДОЙДЕ МОМЕНТЪТ И НИЙ, БЪЛГАРИТЕ, ДА СЕ ОСВОБОДИМ НАЙ-СЕТНЕ ОТ "ОС-ВОБОДИТЕЛИТЕ" СИ – И ДА ИЗПЪЛНИМ ЗАВЕТА НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА!

Изображението е от страницата на Oleg-Sandro Panfilov КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Путлер си е загубил разсъдъка... азбучно правило е че мании като неговите до добро не водят. Руснаци, свалете чудовището, което ви управлява! Ако не го сторите много ще страдате! Путлер-Путин е опасен!

Има обаче и нормални – демокра-тично мислещи, свободолюбиви – руснаци. Ето какво казват те в този тежък момент: виж Остановить агрессию России против Украины.

Путлер във всичко ли иска да следва Хитлер: първо олимпиада, после – война и т.н.?! А нали все пак знае как свър-шва Хитлер? Щом тръгна по пътя му, ще има и съдбата му...

Изцяло споделям ето този комен-тар на г-жа Maria Tanova:

Представям си че Рейган и Тачър се обръщат в гроба – и двамата посвети-ха живота си за да разбият империята на злото, а недоразумения като Обама и Камерън зяпат отстрани и свиват рамене докато новият СССР на путинското джу-дже надигне глава. Днешна Украина е déjà vu на Чехия, Унгария, Полша, Грузия, спи-съкът продължава... докога? Докога ще ги търпим? Огнян Минчев: Самоубийствените жесто-ве на умиращите империи са предвидими... Русия се готви да нахлуе в Крим...

Самоубийствените жестове на уми-ращите империи обаче са съпроводени с убиването, с умъртвяването на много съв-сем невинни хора, ето това е най-лошото...

В светлината на случващото се – въвеждането на руски войски на територия-та на независимата държава Украйна, дру-гояче казано, руската агресия срещу Украй-на - не е ли съвсем разумно ние, българите, да преразгледаме празнуването на 3-ти

март като наш национален празник? Такъв един акт би бил израз на чувство и съзнание за национално достойнство, а също така ще бъде и израз на солидарност със свободо-любивия народ на Украйна.

Аз само предлагам това: да се уп-ражни натиск от гражданите за това щото официалните власти да преразгледат чест-ването на 3-ти март като национален праз-ник на България.

Ако това ви се вижда невъзможно, то има нещо съвсем реалистично: като гледаме сега как пулеристката армия "осво-бождава" пред очите ни Украйна то не е ли такъв един момент съвсем удобен да се възползваме, та да се разделим завинаги с позорящия ни паметник на "съветската армия-освободителка", дето се извисява в центъра на София? И с паметника на окупа-тора Альоша, дето се извисява като хищна птица над хилядолетния град Пловдив? Да се разделим и с всички други паметници на армията, която ни донесе на танковете си комунизма – паметници, които са във всеки един по-голям български град?

Та аз си позволявам само да попи-там: не е ли дошъл най-сетне момента да се освободим от позорящата ни "признател-ност" към нашите окупатори, към тия, които посекоха българската свобода и независи-мост за десетилетия? Не е ли удобен се-гашният момент та покрай братята-украинци и ние да се освободим най-сетне оконча-телно от позорящите ни символи на имперс-ко-комунистическото робство, наложено на страната ни от съветската, а след това продължено и от днешната имперска Ру-сия?

Дойде моментът и ний, българите, да се освободим най-сетне от "освободите-лите" си – и да изпълним завета на Апосто-ла на свободата Левски! Завет, оставен ни и от другите борци за нашата национална свобода и независимост: Раковски, Ботев, Стамболов, Захари Стоянов, кой ли не още: всички те са смятали, че най-зъл душманин на българската свобода е тъкмо руският империализъм...

ПУТЛЕР НАХЛУ В БРАТСКА УКРАЙНА!

събота, 1 март 2014 г.

Момчил Дойчев сподели снимка на Потрясающая Русофобия.

4

Путлер нахлу в братска Украйна! В тази страна живеят 200 000 българи. Тя е част от Старата Велика България, обект на стратегическите български интереси и част от българското жизнено пространство. За-това руското нахлуване в братска Украйна е нападение и над България!

Фашисты будущего будут называть себя антифашистами. (с). Сегодня мы узна-ли что такое руССкий Фашизм. Маски сбро-шены. Если российские войска начнут ак-тивную фазу агрессии против Украины - начнётся Великая Отечественная война Украинского Народа против российско-фашистских захватчиков и оккупантов! СЛАВА УКРАИНЕ. P.S. Исключить Монстра из ООН!

Отто фон Бисмарк: "Договор, под-писанный с Россией, не стоит бумаги, на которой написан."

Я уже немолодая женщина из Днепропетровщины, украинка, говорящая на русском почище многих россиян (училась в русской школе, потому что украинских к тому времени почти в моём городе не оста-лось),потом всю жизнь учила детей, в том числе и русскому языку, никогда не держала в руках оружие, но если придётся защи-щаться, я научусь убивать, и рука не дрог-нет. Я хочу, чтоб об этом знали не только российские безумцы от политики, но и КАЖДАЯ РОССИЙСКАЯ МАТЬ, которая не протестует, а как бессловесная овца, готова пожертвовать своим сыном ради амбиций злобного и преступного карлика, толкающе-го Россию в пропасть. Остановите безум-цев! Украина не станет на колени. Это будет долгая, изнуряющая БРАТОУБИЙСТВЕН-НАЯ ВОЙНА, в которой правда и сила род-ной земли будет НА НАШЕЙ СТОРОНЕ. А

вас проклянут и современники, и потомки, потому что такова участь всех захватчиков.

(Людмила Бабич • 2 часа назад)

НИМА В БЪЛГАРИЯ ИМА САМО 335 ЧО-ВЕКА, КОИТО ЖЕЛАЯТ ПО БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ ДА ИМА КАЧЕСТВЕНА ПУБЛИ-ЦИСТИКА И ЖУРНАЛИСТИКА?

Подписката до bTV с предложе-ние за възстановяване на предаването "В десетката с Иво Инджев" достигна до 335 подписали и... спря! Значи ли това, че в България има само 335 човека, които жела-ят по българските медии да има качествена публицистика и журналистика? Нима само 335 сме българските граждани, които не щем да се примирим пред пълната демора-лизация на българските медии?

Задавам тия въпроси, щото ми се струва, че все някой трябва да ги зададе. Задавам ги за да ми е чиста съвестта, че съм ги задал, че не съм замълчал като съм осъзнал, че някой все трябва да ги зададе. Иначе у нас има безчет мърморковци, които роптаят, че медиите ни били не знам си какви, че журналистиката ни била на път да стане "парцалистика", има безчет хора, които недоволстват - на думи обаче! - комай от всичко, ала когато стане дума за нещо реално, за някакво действие, примерно, да станеш от дивана и да отидеш пред Парла-мента на протест срещу мафиотското пра-вителство или, да речем, да отделиш една минутка да се подпишеш под една петиция, те, разбира се, няма и да се помръднат, няма да помръднат и малкото си пръстче; ето една от причините да сме на дереджето, на което сме.

Както и да е де, думата ми беше за това: само 335 човека ли искаме да прора-боти българската демокрация, щото без нормални медии няма и не може да има функционираща, ефективна, работеща демокрация?!

ИНТЕРЕСЕН РАЗГОВОР ЗА ДЕМОКРА-ТИЧНОТО УЧИЛИЩЕ И ЗА СВОБОДАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО

ВИДЕО

Виж: Първа национална среща за сво-бодно развитие на образованието

В предаването “Следобеден Би-

нар“ с Антония на 14.02.2014 г. Виж и: НАПРАВИ УЧИЛИЩЕ Движение за развитие на образователни алтернативи в България

ПОТРЕБНОСТТА ОТ КОРЕННА ПРОМЯНА, ОТ РЕВОЛЮЦИЯ В ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СФЕРА У НАС СЕ СЪЗНАВА ВСЕ ПОВЕЧЕ И ПОВЕЧЕ

събота, 1 март 2014 г.

Из Да влязат мислещите, Автор: Инна Павлова От какво образование имаме нужда сега, за да бъде България различна след 15 години?

... Сега познайте коя е най-често срещаната позиция в обявите за работа в Европа? Мениджър "Социални мрежи". Има ли учебна програма, която може да подготви някого да бъде мениджър "Социални мре-жи?" Въпросите, които образователният експерт на Световната банка Алберто Род-ригес задава, звучат като риторични. Но не са. "Има такава учебна програма, казва Родригес, и тя е гъвкавата." Програмата, която дава на всяко дете базисни знания и умения, за да го научи как да се учи. Която гарантира, че всеки ученик може да чете, да пише и да ползва математически знания. Която го кара да пита и да търси решения.

Преди близо три месеца междуна-родният тест PISA показа, че над 40% от 15-годишните в България нямат тези базисни умения. Най-вероятно голяма част от тях скоро ще отпаднат от образователната система, а след няколко години ще се наре-дят на опашките за безработни. Дори да имат технически знания от професионални училища, бързо променящата се техноло-гична среда ще ги направи неизползваеми.

5 А липсата на умения за справяне в живота ще им попречи да се преквалифицират и да реализират потенциала си другаде. Това ще отвори още по-големи дупки на пазара на труда, който вече ще е засегнат от бързо застаряващото население...

Какво искаме

Образование, което вдъхновява и стимулира критичното мислене, което е ориентирано към уменията и екипността, което подготвя уверени, амбицирани и адаптивни млади хора. Образование, чийто фокус е успехът на всички ученици без значение от техния социално-икономически статус. Иновативно и гъвкаво. Подмладено. Свободно и широко скроено. Създаващо бизнес. Качествено и конкурентоспособно. Това са някои от отговорите, които "Капи-тал" получи, когато попита учители, универ-ситетски преподаватели, представители на бизнеса и неправителствения сектор от какво образование имамe нужда сега, за да бъде България различна в бъдеще (всички мнения). Всички те се обединяват около едно - отговорът какво да бъде образовани-ето се крие в това какъв искаме да е него-вият продукт. Дали това да са послушни хора с теоретични знания или критични и креативни личности. Искаме ли затворени в системата университетски преподаватели или иновативни учени, които могат да про-менят света.

"Целта на образованието трябва да бъде да мотивира младите хора да по-вярват в себе си, в способностите си, да мечтаят смело, за да могат да заявят своето място в слабото ни все още гражданско общество", смята Бела Станкова...

... "Трябва да обучаваме мислещи хора, които да могат да анализират, синте-зират и прилагат в практиката огромното количество информация, която ни залива ежедневно", коментира Александър Алек-сандров, вицепрезидент по финанси и ад-министрация на Американския университет в България. А програмният директор на "Център за образователни инициативи" и учител по история Емил Джасим ни казва каква е ролята на преподавателите в този процес – "да даваме такива умения на уче-ниците и студентите, че те да се оправят без нас"...

... А как да направим така, че точно такива да излязат от училищата и универси-тетите? Работещите в сферата на образо-ванието отдавна имат идеи. Да има въз-можност за по-бързо придобиване на педа-гогическа правоспособност, директорите да имат задължението да квалифицират учи-телите ("засега квалифицираният учител е неудобен"), да има различни форми на учене и ученикът да може да избира напри-мер дали да учи с учител в час, или да работи по задача в група, изброява своите учителят по български език и литература Марта Джалева...

... През активни методи за обуче-ние, конкуренция, опростяване на админис-тративните регулации, автономия на препо-давателя, допълва д-р Ангел Марчев от УНСС. А Мариана Банчева от Института за прогресивно образование обобщава голя-мата цел: "Като започнем да мислим за образованието по различен, свободен, отворен начин, в който няма предварително зададени граници...

... Как приоритетите на отделните държави показват колко честни и прозрачни са политиките им описа много добре колум-нистът на The New Yorker Джеймс Сурови-ецки в свой анализ преди започването на олимпийските игри в Сочи. "Корумпираните политици влагат твърде много пари във физическия капитал и не достатъчно в човешкия", написа той. И цитира изследва-не, което доказва, че държави с високи нива на корупция харчат малко за образование.

ПРОБЛЕМЪТ С ДИСЦИПЛИНАТА В БРАТСКИ КИТАЙ ВЕЧЕ Е РЕШЕН, ДА СЕ ВЪЗПОЛЗВАМЕ ОТ КИТАЙСКИЯ ОПИТ, ДРУГАРИ!

петък, 28 февруари 2014 г.

Вижте на каква дисциплина са подложе-ни децата в училищата в Китай

Китайските власти се грижат деца-та в училище да не се прегърбват докато пишат в клас. За целта на чиновете им има специални железни прегради, които не им позволяват да се наведат надолу. Ограни-чавайки ги по този начин, те от малки ще имат правилна стойка. Преградите са под-вижни и служат за подпиране на учебниците на тях. Друг начин е в междучасията в двора на главите им да бъдат поставяни купички за да стоят изправени. КОМЕНТАР на Явор Ганчев, Национална мрежа на родителите:

Още идеи за МОН – според мен тази е една от най-добрите: децата да се ограждат с метални рамки, за да имат пра-вилна стойка на чина. Даже може да се доразвие - по рамките следва да се пуска лек ток, за дисциплиниране на тези деца, които може да решат да се подпират на тях. На тази снимка не се виждат краката на децата, но сигурно на тях има верига с гюлле, за да не тичат в междучасията. Меж-ду чиновете няма пътечки, това е още една добра идея – така се гарантира, че в една стая може да седнат не само 30, а до 50 деца, което е увеличение с над 50% на производствената ефективност на един надзи... пардон, учител. В статията може да видите още и как се решава и проблема с играта в междучасието – на главите на децата се нареждат панички, което допри-нася за изправената им стойка. Само че не съм сигурен дали тъкмо това ще се възпри-еме добре от министерството, защото по мои наблюдения превитото гръбче е пред-почитаната стойка, особено за кариера в администрацията. В края на краищата – ще адаптираме китайския модел за български-те условия – в междучасията на децата ще се дават тежести за носене – така хем ще

6 мируват, хем ще добият желаната стойка за българските традиции. Виж също в тази връзка и: БСП смята да затяга дисциплината на учениците със серия мерки

СТРАШНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ВЛАДИ-МИР ПУТИН

март 1, 2014

Из Страшная месть Владимира Путина, препубликация на коментара на сериозния коментатор Андрей Илларионов: Страшная месть

… В.Путин еще раз показал, что действует не по шаблону. На задаваемый сейчас со всех сторон вопрос: «Он собира-ется забрать Крым?» Путин, скромно поту-пясь, как бы отвечает: «Не сейчас… Для начала – гражданская война».

Не совсем правы те, кто говорит: Путин хочет воевать. Сейчас Путин не хочет воевать. Сейчас он хочет, чтобы воевали в Украине. Чтобы воевали украинцы, русские, крымские татары. Чтобы в Украине нача-лась полномасштабная гражданская война…

… И вот тогда, наконец, осуществится

Страшная месть. Страшная месть Влади-мира Путина.

Месть свободным украинцам, дер-знувшим уже дважды за последнее десяти-летие не только ослушаться приказов крем-левского властителя, не только свергнуть дружественного ему диктатора, одновре-менно внушив невероятное чувство на-дежды другим народам, еще находящимся под властью подобного рода бандитов, прежде всего российскому народу, но и начать демонстрировать всему миру как наворованные ими богатства, так и инстру-менты, механизмы и технологии удержания такой же криминальной власти.

Главная, самая сложная, задача для новых украинских властей, для всех граждан Украины сегодня – в том, чтобы выстоять, выдержать, проявить терпение, сдержанность, выдержку. Не дать спрово-цировать себя на массовое самоубийство. Не позволить принести себя и свою страну в столь желаемую жертву соседнему диктато-ру.

Забележка: Виж и това: Киев обвини Мос-ква във военна инвазия и поиска помощ от Запада; и това: Американский сенатор Джон Маккейн: Украина должна войти в НАТО

ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ОЦАПАНИЯ С ТОЛКОВА КРЪВ ЯНУКОВИЧ

Во время пресс-конференции в Ростове 28.02.2014 бывшего президента Украины Януческу с ним произошел нервный срыв, он даже не смог себя сдер-жать в руках не показав на публике свое истинное лицо в тот момент, когда обра-щался к народу Украины.

АЗ НЕ ВЯРВАМ ЧАК ДА Е ТОЛКОВА ЗЛЕ В УМСТВЕНО И В МОРАЛНО ОТНОШЕ-НИЕ НАШИЯТ МАСОВ СЪНАРОДНИК ЧЕ ДА ПОДКРЕПЯ БАРЕКОВ

март 1, 2014

Да се твърди, че т.н. барекова формация е „четвърта по влияние“ полити-ческа сила у нас означава, че имаш прека-лено ниско мнение за умственото и морално ниво на българите. А това си го позволяват и т.н. „социолози“, които срещу заплащане са способни да вършат какви ли не мерзос-ти – и подвизи. Аз не вярвам чак да е толко-ва зле в умствено и в морално отношение нашият масов сънародник, че да е истина това, което твърдят подкупните „социолози“, а именно, че Бареков бил имал толкова ценители, последователи и идиоти, които му вярват. (Не е възможно нормален некупен човек да казва, че вярва на Бареков.)

Разберете ме правилно, не твърдя, че идиотите и малоумниците у нас са малко, но твърдя, че не са чак толкова много. Ня-кой се е поувлякъл като иска да ни убеди, че идиотите и малоумниците са чак толкова

много. Не са малко, но и толкова много не са. Според мен е така. И не е нужно човек да е „социолог“ за да го твърди…

И още нещо в тази връзка: Да се нарича Бареков „бивш жур-

налист“ е неоправдано; той е бивш, но откъ-де-накъде пък, с извинение, да е „журна-лист“?! Да претендира някой че е нещо не значи, че е, а пък Бареков кога се е занима-вал с журналистика? На него му се удава… търговията, той това умее, това правеше като се мотаеше из телевизиите, а сега стана политически търговец; но пак работа-та му е барековска: нито е политически, нито е търговец – в истинския смисъл на думата.

Накратко казано Бареков е едно много претенциозно, едно много надуто… нищо!

ИДЕ ПРОЛЕТ...

„ГОЛЯМ ИНАТ СА БЪЛГАРИТЕ, СТРА-ШЕН ИНАТ, ВАЙ, ПО-ГОЛЕМИ ИНАТЛИИ ОТ БЪЛГАРИТЕ НЯМА, ДЕБЕЛИ ГЛАВИ, СТРАШНА РАБОТА!“

Една госпожа, с която си пиша от известно време, ми пише чудесни писма, в тях поставя и важни, а също така и интерес-ни въпроси; днес също ми е написала тако-ва едно писмо, за жалост обаче ми каза, че го възприема като лично това свое писмо, затова няма да го публикувам, обаче мога да публикувам моя отговор до нея; защо го правя ще се разбере като (ако) прочетете цялото писмо; от нейното писмо ще си поз-воля да цитирам само нещичко, ето какво:

„Г-н Грънчаров, чета всеки ден

какво се случва с Вас и Ви подкрепям! Бор-бата Ви е изумителна. Дано се увенчае с успех! … Опитвам се да обясня защо тол-

7 кова добре Ви разбирам и Ви подкрепям, но може би не е нужно да обяснявам. Желая Ви успех!“; тези нейни думи за мен имат голямо значение, затова ги слагам тук с благодарност; а иначе ето моето писмо до тази дама:

Здравейте, благодаря Ви много за

писмото! За печатницата силно ме заинтри-

гувахте, когато имам нужда от по-голям тираж, ще се обърна към Вас за да дам оферта, ала се съмнявам, че това ще стане скоро по следната причина: едно че нямам средства да си позволя издаване на моя книга в по-голям тираж (под „по-голям“ разбирам да е над 100 бройки), друго защо-то не мога да продам от каквато и да било моя книга повече от 30-40 екземпляра, тъй като книжарите изобщо не щат да разпрост-раняват моите книги; положението е тежко. Иначе съм разбрал, че като се появи моя книга в книжарница, тя не се застоява мно-го, има хора, които безуспешно даже търсят мои книги и след това се обръщат към мен, но проблемът е, че книжарите не щат да разпространяват такива „непазарни“ книги като моите, щото знаят добре, че евентуал-ните читатели няма да са кой знае колко. Друг вид книги се търси на пазара днес, Вие сама го знаете; ако някой у нас изобщо търси книги де, щото и това е съмнително (е, има си маниаци на тая тема като Вас и мен, да речем, но малко останахме такива). Това е положението.

За моите истории в училище много добре знам, че си ги представяте, щото всеки човек с що-годе нормално световъзп-риемане и чувствителност няма начин да не е преживявал същото ако е в училище; а пиша тия неща щото са ми интересни, щото имам и изследователски интерес към тях. Пък и обичам да си пиша дневничето, прис-трастих се към него. То ми е нещо като хоби. Е, вярно, дразня разните му там фак-тори, но пък да внимават какво правят; като не внимават, ще поемат риска след това да ги изобличавам; близко до акъла е, че щом си позволяват да правят зулуми, ще им се наложи и да понесат моите разобличавания, те двете си вървят, тъй да се рече, в комп-лект. Но първичното, първопричината е, че някои хора са си внушили, че могат да си правят всичко каквото им скимне; е, не е така, по много погрешен път са тръгнали – и аз това ще им го докажа.

Аз им го доказах вече де, но те още се инатят да го приемат и да мирясат; колкото по-рано обаче грохнат от страстта си да правят зулуми, толкова по-добре за тях, но ще видим. Българският гений, знае-те, е инатлив и непреклонен в инатливостта си; когато питали турците какво мислят за нас, българите, народ, с който са живели векове и затова най-добре ни познават, те отвръщали масово: „Голям инат са българи-те, страшен инат, вай, по-големи инатлии от

българите няма, дебели глави, страшна работа!“; значи в техните, на турците де, очи ний, българите, сме инатливи като магаре-та. Полезно е да го знаем това. На туй не-що, на инатлъка, ний му викаме „воля“, ама който разбира поне малко от психология, знае, че това не е никаква воля, то е просто едно дебелоглавие; и тъпотия; и неразви-тост на съдната способност. Говоря за българския гений, не за някое конкретно лице на българин. Всички обаче сме такива. Аз също съм българин. Ако не бях такъв отдавна да се бях отказал. Но и аз също не мирясвам. Казах, че съм българин. Това обяснява всичко.

А ето сега нещо по хегеловия ци-тат. Позволявам си да Ви постна това, което написах във Фейсбук по повод на възраже-ние на един човек; аз му цитирах откъса от Библията, който Вие ми изпратихте, а пък после сложих и неговите думи заедно с един мой по-раншен коментар; ето какво се получи:

„Затова ви казвам: Не се безпо-койте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната, и тялото от облеклото? Пог-леднете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях? И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си? И за облекло, защо се безпо-коите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях. Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас мало-верци? И тъй не се безпокойте, и не ду-майте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем? (Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Него-вото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.“

Публикувам този откъс от Светото Писание, тъй като една цитирана от мен мисъл на младия Хегел предизвика доста недоумения, а пък някои хора побързаха да ме обвинят в неточно цитиране; ето изрече-нието на Хегел, а пък по-долу слагам и коментара на един човек, както и моя отго-вор на неговия коментар:

… библейското изречение, което аз направих своя пътеводна звезда: грижи се на първо място за хляба и дрехите, а царството небесно ще дойде само.

Хегел Ivan Dimitrov каза: Съжалявам, но няма как да не се включа. В Божието слово е казано нещо съвсем друго. И то е точно обратното. Когато човек вярва в Бог, хлябът и дрехите

идват сами. Никога човек, който се грижи за хляба и дрехите, няма да види ЦАРСТ-ВОТО НЕБЕСНО. Ангел Грънчаров отвърна: Хегел е учил за протестантски пастор, ала е станал фи-лософ. Често си играе с думите, обръща наопаки смисъла – щото е „диалектик“. Неслучайно обаче го е казал така. Възмож-но е да се подиграва на т.н. морал на благо-честивия „вярващ“ еснафин (бюргер), който коренно противоречи на библейските пред-писания…

Това е. Хубав ден и приятни по-чивни дни!

С поздрав: Ангел Грънчаров

МОЕТО СУТРЕШНО "СЛОВОИЗЛИЯНИЕ", КАСАЕЩО ПАК НЕВЕРОЯТНИТЕ ПРЕЖИ-ВЕЛИЦИ, КОИТО ШЕМЕТНОТО ВСЕКИД-НЕВИЕ ТАКА ЩЕДРО НИ ПОДНАСЯ

Пак ми се налага да напиша това-онова в дневничето си, където описвам разните му там преживелици в битността ми на учител по философия и гражданско образование в едно знаменито пловдивско училище. Дълбоко съм убеден, че въпреки на места съвсем личния си характер тия мои описания – и тия мои преживелици, споделени впечатления, описания, разсъж-дения, изследвания и пр., при това споде-лени съвсем искрено, без грам нечестност или лицемерие – та дълбоко съм убеден, че пишейки по тия въпроси аз допринасям с каквото мога за демократизацията на отно-шенията в тази същата училищна общност, а пък това няма как, благодарение на пуб-личността, да не влияе върху същите тия процеси, които текат и се развиват в бъл-гарското образование изобщо. Тази е съ-щинската причина за да упорствам и да пиша комай всеки ден по тия проблеми, а не нещо друго, както някои хора могат да си мислят. Прочее, имам доброто желание чрез тия мои описания да помогна на много хора, които, като се видят "отстрани", вяр-вам, ще могат да преоценят, стига да имат добрата воля за това, своето отношение към същите тия процеси, в които волю или неволю участват – и са призвани да бъдат на длъжната висота.

Аз продължавам да си мисля, че независимо от всичко и с огромни трудности

8 процесът на демократизация на нашата училищна общност започва да тече все по-ускорено, въпреки съпротивата на консер-вативните сили презряното статукво да бъде съхранено колкото се може по-дълго време; ала тия усилия са обречени, те ще бъдат пометени съвсем скоро под напора на самия живот. Нищо не може да удържи налагането на ония идеи, които са дълбоко и вътрешно необходими на самия живот, на самата действителност; нищо не може да спре разпространението на ония идеи, които времето, съвременността изискват от нас – и които те са породили. Дошло е време всеки ясно да се определи: дали иска да съдейства за прогреса и избуяването на живота – или иска да се нареди до ония, които дърпат всичко назад, които искат агонията да продължи. Аз смятам, както и подобава за един философ като мен, който в младите си години е бил поклонник и на великия Хегел, че трябва отново да се вслушаме в ето тия негови паметни думи:

"Световният дух е изкомандвал

времето напред. На тази команда се про-тивят, но цялото се движи непреодолимо и незабелязано за очите, като стегната в броня фаланга – както се движи Слънце-то, възхождайки неудържимо по пътя си и издигайки се все по-високо... Безчислени лековъоръжени отряди се бият нейде по фланговете, излизайки "за" и "против", по-голямата част от тях изобщо не подози-ра в какво е работата и само получават удари по главата като че ли от невидима длан. И нищо няма да им помогне: нито хвърлянето на прах в очите, нито хитро-умните постъпки и увъртания." (цитирам по памет, не ми се търси сега точният ци-тат).

Впрочем, като стана дума за моя

някогашен любимец Хегел, ето няколко други мисли, които са се врязали в паметта ми още от студентските ми години – и нищо, кой знае защо, не може да ги извади оттам:

Библейското изречение, което аз

направих своя пътеводна звезда: грижи се на първо място за хляба и дрехите, а царството небесно ще дойде само.

Надеждата не ни дава да умрем, е

казано в Библията. Аз бих прибавил – тя често ни заставя много дълго да чакаме...

Глупците се участ от грешките

си, а неглупавите хора въпреки всички свои грешки не поумняват...

За хората, които имат пари и ко-

ито не се отбиват от широкия път, све-тът е устроен добре...

И тай нататък, има още много дру-

ги великолепни мисли на уж суховатия

философ Хегел, които аз открих тогава, в непрогледните студени нощи на моето студентстване в незабравимия също така Санкт Петербург, четейки всичко, което Хегел е написал особено на младини, там той е особено интересен. Ето още една мисъл, която пък е свързана с начина, по който Хегел възприема трагедията около катастрофата на Наполеон, на която е бил свидетел – и от чиито гений немският фило-соф се е възхищавал всецяло: Наполеон е бил и негов кумир, както е кумир на цялата романтическа генерация от първите две десетилетия на по-миналия, на XIX век:

Велики дела се извършиха около

нас. Чудовищна драма – да видиш как заги-ва небивал гений. това е най-трагичното, което може да бъде. Цялата маса посред-ственост със своята абсолютна оловна тежест натиска тъпо и неумолимо дока-то всичко високо не се окаже на едно рав-нище с тази маса или по-ниско от нея. И повратният момент на цялото, причина за могъществото на тази маса, по силата на тя, като хор, остава на сцената пос-ледна, на повърхността, е в това, че ве-ликата индивидуалност сама трябва да й предостави правото на това, като обрича себе си на гибел.

Макар че това е писано за краха на

Наполеон, то има отношение и към начина, по който бива приет всеки що-годе талант-лив човек – особено пък в условия като нашите, българските, където личността не само че не се цени, напротив, бива всеот-дайно мразена. Пиша по принцип, нямам предвид каквито и да било конкретности. Но да спра, че нищо чудно някой да приеме тия думи като доказателство, че наистина съм на път да се побъркам. Както и да е де, все пак да опитам да се снижа от висините на философската абстракция до живата пъл-нота и цялото очарование на непосредстве-ния прозаичен живот.

Не вчера, а онзи ден (днес е петък, значи в сряда) в училището дойде пак коми-сия на РИО-Пловдив, съставена от г-н Р.Радев, инспектор и юрисконсулта на инс-пектората, една млада дама; като неочаква-но към 10-10.20 часа ми звъннаха от учили-щето и ми казаха, че се налага спешно да се явя в тази връзка в училище, аз си изкарах акъла и си рекох: "Ето, най-сетне дойде този момент да ми връчат най-сетне заповедта за уволнение!"; необичайно развълнуван, влязох в директорския кабинет. Оказа се, че най-лошото не се случи, за друго бил дошъл г-н Радев: да ме извести за позицията на РИО по повод на последни мои жалби, особено във връзка с настояването ми да получа копия от документи (във връзка със Закона за достъп до обществена информа-ция), които ме касаят, в които е упоменато моето име или пък са съставени след про-верки по мои жалби и доклади. На дирек-

торката беше обяснено, че не може да ми отказва такива документи под предлог, че били касаели "интересите на трети страни" – да видим обаче дали исканите копия ще ми бъдат предоставени някога. Вчера цял ден чаках да получа нещичко, уви, нищо не получих. Днес пак ще чакам. Какво друго ми остава освен да чакам?

Възползвах се от идването на инс-пектора за да попитам за разяснения относ-но най-новата инициатива на неуморимата ни и многоуважавана госпожа директорка: това, че тя начена процедура за искане на разрешение от Инспекция по труда за увол-нението ми – като поиска от мен "писмени обяснения" за заболяванията ми и пр. По този въпрос аз известих и самата Инспекция по труда; отвърнато ми, че до Инспекцията все още не е постъпил документ, съдържащ подобно искане, т.е. липсва съответният акт; директорката пък заяви, че и преди била започвала разни процедури, но това не означавало, че непременно ще ги доведе до край; аз въпреки всичко се поинтересувах за мотивацията й, за причината, поради която тя така упорито търси начин да ме изхвърли от училището; директно я попитах да ми даде разяснения; тя нищичко не каза, за-мълча; как да се тълкува това мълчание аз не зная, но аз лично го възприех ето как: "И да нямам основания ще го сторя щото го искам!". Мисля обаче, че в правовите дър-жави подобни неща не бива да се случват, те са характерни за един друг тип държави – и за друг тип властнически мераци. Както и да е де, живеем в преломно време и в него затова се съдържат и най-непонятни фено-мени.

Този въпрос обаче живо ме вълну-ва: аз съм човешко и разумно същество и отказвам да бъда третиран като "жертва, подлежаща на незабавно заколение", нито пък ще се оставя да бъда нещо като "жерт-вено агне", принасяно като курбан в угода на нечий каприз. Трета година срещу мен се води една безогледна кампания по ликви-дацията ми като личност и като преподава-тел, подложен бях на невиждан тормоз и дори терор, ето защо имам човешкото право да запитам: коя е истинската причина за това? Какво толкова съм направил, че да заслужа едно такова отношения от страна на така активната работодателка? Пък и, знайно е, подобни дискриминационни кам-пании би следвало по презумпция да са недопустими в настоящите условия, щото все пак претендираме да сме нормална, правова, демократична и европейска дър-жава, в която се спазват основните ценнос-ти на Европа.

Да, не е европейско някой властник да заяви или ако не го заяви, на дело да дръзне да го прави, пък макар и негласно: "Аз тоя там Грънчаров ще го унищожа, ще му разгоня фамилията, щото той, видите ли, си позволява да ме критикува! Или щото не благоволява да падне на колене пред мен и

9 да почне да моли за пощада! Я го виж ти, ще ми се прави той на интересен, на "друго-ячемислещ" той ще ми се прави! На ориги-нален ще ми се прави той, на личност, ви-дите ли, ще ми се прави той! На философ ще ми се прави – но, моля ви се, та това, другари, вече е нетърпимо?! Ще го ликвиди-рам без жал и пощада щото той, мизерни-кът, си позволява да ме дразни!". Аз лично смятам, че такива емоции в едно нормално общество са недопустими; не е позволено така да се отнасяш към друго човешко съ-щество, пък дори и да си властник, седящ на златен трон. Така се разсъждава по принцип не в държавните или публичните организации и общности, а в... мафиите, подобен манталитет според мен е мутренс-ки и е недопустим в сфери като образова-телната - въпреки че го срещаме в коя ли не сфера на нашия така причудлив общностен живот. Не визирам конкретния случай, а говоря по принцип, опитвам се да проумея един феномен, която, по неизвестни за мен причини, ме засегна, ми се стовари и на моята глава. поне така аз чувствам нещата – и точно затова правя нежното да си про-ясня ситуацията, в която се оказах. Причи-ната за да реагирам по тази начин е че се съзнавам като човешко същество и като свободна личност, която няма как да се откаже от себе си – и покорно да приеме ролята именно на едно неизвестно защо поднасяно на курбан "жертвено агне".

Замислям се в тази връзка дали да не взема да дам един сигнал и до Комисията за защита от дискриминация. Причината е, че вътре в самата админист-ративна система, имам предвид по-висшестоящите отговорни длъжностни лица и органи, аз не получих никакво разбиране и адекватно отношение с оглед администра-тивният произвол да спре, да бъде озаптен. Тук явно действа добре познатия принцип "Гарван гарвану око не вади", а това също така е недопустимо: щото когато по-висш орган е известен по надлежния ред и въпре-ки това си позволи да не реагира на зулуми-те на даден администратор, то това означа-ва, че той фактически застава зад него и поради това поема пълната отговорност за въпросните зулуми; ето това е нещото, което по-висшестоящите органи е крайно време да осъзнаят – и да се откажат колко-то се може по-бързо от принципа "Гарван гарвану око не вади". То е за тяхно добро ако осъзнаят по-скоро какво правят. Щото системата би следвало да съществува за да има вътрешни законови противотежести за недопускането на подобен административен терор и произвол, а не за да го насърчава с бездействието си. Аз така мисля, аз така възприемам нещата. Няма да се примиря с отредената ми роля на жертва, за да съхра-ня достойнството си на суверенна личност и на пълноправен гражданин ще направя каквото зависи от мен, за да спомогна таки-ва ужасни деформации на системата да

бъдат отстранени, да бъдат направени невъзможни. То това е всъщност една битка за осъвременяване, "поевропейчване" и либерализиране на отношенията в тази сфера, другояче казано, то е битка за тяхна-та демократизация и очовечаване. Защото в сферата на образованието, за жалост, съ-ществува една изцяло безчовечна командна и административна система, която именно е създала предпоставките за пораждането и насърчаването на феномените, които аз описвам в този блог комай всеки ден. Скоро ще бъде обнародван нов проект за Закон за училищното образование, така поне ни обещават и тия управляващи. Ето, пишейки всеки ден по тия проблеми, аз правя нужно-то съзнанията да се променят в длъжната посока; например крайно време е да се осъзнае, че "законово обусловеното" пълно директорско самовластие в училищните общности е противопоказно, че то именно е причината за появата на явления от рода на това, което аз описвам.

Чувствам се дискриминиран, а коя е точната причина за тази безогледна диск-риминация предстои да бъде дефинирано. Аз съм, първо, човек с иновационно мисле-не и се опитвам в работата си да подхож-дам творчески, няма да позволя да бъда превърнат в прост изпълнител на нечии разпореждания, да бъда "типов учител", да бъда послушен "кон с капаци"; това с мен няма да се случи. Онзи ден в присъствието на комисията от Инспектората г-жа дирек-торката ме "похвали", че заради мерките, които тя била предприела, имало "известен напредък" в моята работа; и знаете ли какво та изреди в тази посока? Ами каза ето как-во: г-н Грънчаров вече се отказа от препо-даване по собствените си учебни помагала (!), между другото, за това ме "похвали" (аз го приех обаче като гавричка!) и г-жа инс-пекторката по философия, на второ място съм бил преживял "напредък" и поради това, че съм се бил отказал от своята "точ-кова система" за оценяване, също имал съм "позитивно развитие" щото съм се бил отка-зал от видеозаснемането на учебни часове с образователна цел, г-жа директорката ме "похвали" също, че съм бил вече препода-вал по "държавния план", сиреч, съм бил заставен да направя "подходящи разпреде-ления" на учебния материал и пр. Тия, дето не работят в тази сфера, няма как веднага да схванат, че всъщност подобни "хвалби" показват, че администрацията мисли ето как: онова, което е различно, ново, авангар-дно, нетипово, иновационно, творческо, нестандартно, е... вредно, е забранено, е недопустимо, е "престъпление"; ний позво-ляваме само онова, което е еднакво, старо, традиционно, изтъркано, анахронично, типово, стандартно, което е от "калъпа", при нас творческата индивидуалност е строго забранена. За какъв тип дискриминация тук става дума, някой може ли да ми го дефи-нира? А за какъв тип гавра става дума в

"похвалния паса" от словото на директор-ката? Интересното е, че г-н Инспекторът изобщо не се озадачи от думите на дирек-торката – или ако се е озадачил, то е било вътрешно, не даде никакъв външен израз на озадачеността си. Аз предпочетох да прег-лътна безмълвно гавричката, щото ми е омръзнало да споря без никаква надежда да убедя някого.

На второ място моя милост е бло-гър, в частност съм и политически анализа-тор. Пиша каквото мисля за образованието и възпитанието на младите, пиша по най-актуални проблеми на съвременната фило-софия, пиша по всичко, което ме вълнува, психологията е моя любима област, но много често пиша и по политически теми. И пиша по политически теми безкомпромисно, отстоявам някакви принципи и ценности, които е напълно възможно да не се споде-лят от много хора, в това число и от различ-ни властни и властващи фактори. Дразнил съм безброй пъти с анализите си и сега управляващите партии (БСП, ДПС, АТАКА), така и предишната управляваща партия ГЕРБ. И царската партия съм обиждал жестоко, тя управлява неотдавна, ако си спомня някой това все още. Имал съм си проблеми с доста шефове на инспектората, назначавани от въпросните партии. Дали е възможно някоя от уязвените от моите безпощадни коментари партии да е дала поръчка на въпросните администратори да ми бъде отмъстено чрез незабавното ми уволнение от работа като преподавател по философия? Ще каже някой – кой си ти, че да се опитат да те репресират по полити-чески причини?! Кой съм не знам, но знам това, че моите политически анализи се четат по цял свят (примерно, много пъти са искали от мен интервюта по политически теми дори от чуждестранни медии, канен съм бил в почти всички нашенски най-авторитетни медии и предавания и пр.), а пък има факти, които ме карат да си мисля, че е напълно възможно, като вземем пред-вид нашенските нрави, някой да е издал подобно разпореждане на съответния ад-министратор да ми стъжни живота. Аз това няма как да го докажа, но аз тук просто разсъждавам, искам да проясня някак за-гадката, която ме вълнува. Такъв един ва-риант изобщо не е за изключване. У нас всичко е възможно, у нас невъзможни неща няма.

Примерно, всичко започна – имам предвид нашата "епохална разпра" с дирек-торката на ПГЕЕ-Пловдив – когато моя милост има дързостта чрез блога си да предложи патрон на нашето училище да стане знаменитият Стив Джобс; идеята ми тогава беше стоящото непоклатимо в съз-нанията прозвище на училището от ерата на комунизма, именно прословутото "ТЕТ-Ленин" да бъде изместено от там чрез мощ-ния "таран", свързан с името на американе-ца Стив Джобс; да, ама не, предложих това,

10 медиите се разшумяха, изведнъж в двора на училището се изсипаха репортери от всички до една национални телевизии, директорката се видя в чудо, дори почна в един момент да се крие, аз пък дадох ин-тервюта, и стана една каквато стана: тя ми се разкрещя на учителски съвет по недопус-тим начин, аз й отвърнах, и ето, почна се това, което се почна: трета година от ония събития и аз не съм видял бял ден в това училище! Каква е причината за тази неприя-зън, ако вземем предвид началото на кам-панията срещу мен, свързана с името на Стив Джобс? Аз смятам, че причината е ценностна, дори идеологическа, да не кажа директно политическа: някои явно недолюб-ват "оня там американец Стив Джобс", на някои явно името "Ленин" им е скъпо, знам ли, аз като философ съм затруднен да квалифицирам зародиша на въпросната неприязън, но е факт, че тя има идеологи-чески оттенък. И е факт, че всичко започна оттук.

Аз после си позволих като експе-римент да организирам нещо като "рефе-рендум", на учениците беше предложено да гласуват между различните предложения за патрон на училището, опитах се да използ-вам интересния казус за да предразположа да усетят сладостите на демокрацията, а докато аз правех тия неща, администрация-та злобно мълчеше, чудейки се, предпола-гам, как да ми отмъсти; е, скоро беше из-мислено как да ми бъде отмъстено, скоро аз усетих всичко с кожата си даже. В рамките на тази безогледна дискриминационна кампания – каква е почвата и основанието й тепърва предстои да се доказва, но това е най-любопитна загадка за мен - моя милост заради стреса и терора рухна здравословно, факт е, че бях инвалидизиран, преживях и най-тежка животоспасяваща операция, а най-накрая, като капак на всичко, в официа-лен документ бях обявен от директорката за "психично болен", да, щото диагнозата "податливост на чести нервно-психични разстройства", която тя ми даде в нарочен документ до ТЕЛК, е вид и то тежко психич-но заболяване. Дотам се стигна. Да обявиш един учител за психично болен с оглед да го изриташ от системата дискриминация ли е? И на каква основа е тази дискриминация? Личностна? Ценностна? Идеологическа? Политическа? Каква? Давайте предложе-ния? Аз съм силно затруднен да категори-зирам това явление, но дискриминация безусловно има.

Ако някой като мен е човек свобо-долюбив, обичащ също така демокрацията, ако някой като мен е човек, ценящ ценнос-тите на човешкия морал, ако един човек като мен се бори, и то не от вчера, от десе-тилетия (и това аз мога да го докажа!) за едно съвременно, демократично, свободо-любиво, човечно образование и възпитание на младите и ако такъв един човек стане в очите на началството си "трън в очите",

подлежащ на немедлено изтръгване, това какво е? Как да проумеем естеството на мотивацията, която стои зад такава една неприязън и дори омраза? Аз смятам, че почвата на такава една неприязън е сери-озно ценностно, идеологическо и дори поли-тическо разминаване: щото ония, които не могат да гледат демократите, за които дами като демокрация и демократ са нещо като ругателни, обидни думи, такива хора, няма как, са привърженици на противоположното на демокрацията, именно са привърженици на тиранията, на автократизма, на олигар-хията, на неуважанието на правата на чове-ка и на гражданина. Защото как, примерно, може да се оцени и възприеме една нена-вист, изпитвана към моята скромна персона, която се дължи на това, че аз, примерно, всеки ден се възползвам от своето консти-туционно право на свободно изразяване, т.е. не само мисля, но и пиша свободно, пиша това, което мисля, не крия това, в което вярвам; е, щом ме мразят най-вече за това, нима ти, дето ме мразят, са любители на демокрацията и на свободата? Много се съмнявам. Прочее, на тия, дето изпитват злоба към мен за това, че пиша каквото мисля, бих си позволил да им задам един най-простичък въпрос: щом не ви харесва това, което аз мисля, що и вие самите не вземете да напишете това, което вие мис-лите, да го напишете като мен съвсем отк-рито, да го публикувате, и ето, така ще възникне един най-нормален демократичен дебат, какво има тук да се мразим и да си устройваме разните му там номерца за "административно взискание"?! Не е този начинът, който, дами и господа, сте възпри-ели, със своя опонент да се разправяте чрез силата на властта, която съвсем временно, прочее, имате; днес я имате, утре може да я нямате - и тогава какво ще правите? Аз така разсъждавам, аз не мога иначе да разсъж-давам, аз съм просто един гражданин, един демократ, който силно е привързан към свободата: ако това е грях, съдете ме, но много съжалявам, длъжен съм открито да ви заявя, че това изобщо не е никакъв грях. Проблемът е "във вашия телевизор" ако си мислите, че това моето е грях. Sorry много – да кажа и аз нещо по ингилишки, няма да се правим на по-прости отколкото сме!

Я да завърша този път текста си малко по-весело, искате ли? Ето, воаля.

Вчера вечерта имам час с един клас, в който от известно време наблюда-вам разни настроения спрямо личността на преподавателя. Учениците четат блога ми, много от тях, чувам, го четат, прочетеното им въздейства някак. Нашата "епохална разпра" с администрацията, за жалост (или пък за щастие, знае ли човек какво да мис-ли?!) стана достояние на училищната общ-ност, ако аз не пишех, то пак щеше да ста-не, но тогава единствен канал на разпрост-ранение на информацията щеше да бъде мълвата, щяха да бъдат слуховете; аз зара-

ди това, между другото, се видях прину-ден и да пиша, за да има поне един по-достоверен канал на информация от слухо-вете, именно моят блог. Както и да е, но това влияе на учениците, и им влияе по разному. И ето, в този клас има някои уче-ници, които възприеха случващото се като основание да си позволят някакви задявки с мен, преподавателя. Отдавна копнеят за това, то се чувства, доскоро изразяваха тази своя емоция с... мучене, да, като влизах в клас, неколцина ученика силно мучаха като говеда, тайничко, разбира се, те, учениците, това го умеят, мучи си някой, а не се вижда кой именно мучи; разбира се, явно искат по този начин нещо да ми кажат. Аз усмихнат ги наблюдавах да се намучат донасита, пък после ги питах да ми кажат не с мучене, а с думи какво толкова ги вълнува. Мълчат. Хилят се. У нас нравите, знаете, са специ-фични. У Българско, имам предвид. Малки-те общности като нашата училищна общ-ност са нещо като капчици, в които се отра-зява всичко, що го има в голямата общност. Както и да е, миналия път учениците от този клас, пак искайки нещо да ми кажат, бяха построили... барикада от чинове на вратата, за да не мога да вляза. Е, разградиха бари-кадата, а пък аз написах забележка в днев-ника. Но явно напрежението е налице и ето снощи как изби.

Аз дадох възможност на учениците да се възползват от моя т.н. "ЕКСПЕРИ-МЕНТ ПО СВОБОДА", т.е. сами да решават кой да бъде изпитан, но да има поне 5 чове-ка готови за изпитване, та с тяхна помощ и другите нещичко да научат. Да, ама ето, в този клас нямаше желаещи. Питам, те се хилят и споглеждат. Мълчат. Тогава се наложи аз да избера 5 човека съвсем про-изволно. Казах им да излязат и ги зачакахме да видим какво ще кажат по темата. Явно това им беше крайно неприятно. Аз ги изча-ках доста продължително, като седнах на един чин. После станах и понечих да им пиша вече двойките, щото се оказа, че те, горките, даже и заглавието на темата не знаеха. Тогава именно един ученик стана и взе да си се разхожда из стаята, а по едно време даже започна да се разкопчава да си сваля... панталона! И дори си го разкопча даже. Като го попитах какво прави, ухилен подобаващо, той ми каза, че някой му бил сложил "листенца от хартия" в шията, та се събличал да ги изкара оттам, изпод блузата си. И дори ги изтръска на пода тия малки листенца. Писах двойките на петимата изпитвани и му казах той да излезе. Тогава именно този млад и възпитан човек излезе и изнесе, ни в клин, ни в ръкав, следната прочувствена реч (предавам по спомен, не гарантирам за точните думи, а само за смисъла(, с която предизвика невиждан фурор сред съучениците си, каквато явно беше и целта:

- Абе, господине, Вие що сте ял чесън бе, знаете ли как ужасно смърдите на

11 чесън? Не се търпи направо! Като мине човек покрай вас и ще припадне! Ето преди малко като седнахте там на чина до мен и щях да се задуша! Абе има дъвки бе, госпо-дине, дъвчете дъвки, тоя пусти чесън много смърди!

И още в този дух продължи силно умихнатия младеж. Казах му да не се зани-мава с мен, ще си ям каквото искам (то сега е грипно време и аз наистина се предпазвам от грип чрез ядене на чесън, но то кой ли истински българин не яде чесън?!) и го помолих да каже каквото има по темата. Той обаче продължи да говори за деликатеса, който моя милост обича да яде, а това, видите ли, било много просташко. Той, видите ли, бил с изтънчен вкус и прочие; по едно време, след като достави пълно удо-волствие на заливащата се от смях публика, все пак се опита да каже някакви абрака-дабри по темата, ала аз го прекъснах, писах му двойка, а също така и забележка в днев-ника: за арогантно държане с преподавате-ля. Ето ви още един чудесен казус за об-съждане: ако един преподавател по фило-софия е ял чесън и ученик с изтънчен нос надуши това, трябва ли непременно по този начин да реагира или би следвало да сдър-жи емоцията си? Апропо, учителите имат ли право да ядат чесън? И непременно ли трябва да дъвчат дъвка, за да озонират устата си? Впрочем, на мен ми се струва, че ние там, в клас, не сме заради това да си обсъждаме "парфюмите", а да вършим съвсем друга работа. Но ето, виждате, животът ни поднася какви ли не изненади. Преди години моя милост беше пушач и, предполагам, съм миришел ужасно на тю-тюн, но ето, близо 30 години съм бил и пушач, и учител, но никой ученик не ми беше до този момент казал, че смърдя на тютюн; сега обаче за чесъна ми биде казано това, и то видяхте в каква форма. Но това моето са все пак бели кахъри. Като се вър-нах в учителската стая видях че там колеги-те успокояваха една учителка, която се върнала разплакана: някакъв беснеещ ученик я бил замерил с тежък учебник по английски и я бил ударил по рамото!

Както и да е. Спирам дотук. Има много други проблеми, за които си струва да се пише, но трябва да ставам, скоро ще тръгвам за училище. Първо да закуся и след това ще бягам за работа. Дали пак да ям любимия си чесън? На закуска го избягвам, но обед и вечеря задължително ям. Бълга-рин съм. Вчера часовете ми бяха в късния следобед, та затова възпитаният ученик с така чувствителен нос успя да надуши тази съставка на моето меню. И ме разобличи сякаш съм пълен простак. Значи, питам се, наоколо може да стават какви ли не просто-тии, но ето такава една работа, учител да яде чесън, било най-непростима простотия. Откъде-накъде? Нима може да бъде бълга-рин един мъж ако не яде чесън?! Какво ще стане с българщината ни ако се откажем и

от чесъна? По тая логика и от тази наша патриотична светиня, именно от шкембе-чорбата ще ни се наложи да се откажем?! Ами от сланинката с праз лук - и от нея ли требе да се откажем? Господа патриоти, докога ще спите след като са застрашени тия наши светини? Бареков, къде си бре? Сидеров, стига с тия курорти, спасявай българщината, ний на теб разчитаме! Росе-не Петров, я произнеси една прочувствена реч за българския символ – чесъна, че аз не мога, че ми е слабо перото! Да живей Бъл-гария – аз само това ще добавя! Уррааа! ЗАБЕЛЕЖКА: Откак началството ме катего-ризира като податлив на "чести психически разстройства" чувствам един невероятен прилив на свобода и освободеност. Не зная дали си давате сметка, но истински оазиси на свобода са нашите психиатрии, там хората са честни и казват точно това, което мислят; не умеят да лъжат и да лицемерят и прочие. Нищо чудно да се окаже, че най-добрите хора у нас са тъкмо в психиатриите. Като гледам какви у нас минават за "нор-мални", аз, видите ли, май вече съвсем не ща да съм "нормален" като тях. Затуй напи-сах горното с ясното съзнание, че давам обилен "доказателствен матр`ьял" на даде-ни хора да ме възприемат тъкмо за такъв, за "ненормален", за "луд" и пр. Но това е отделна интересна тема, по която ще пиша друг път. А може и да не пиша. Ако не се сетя, няма да пиша. Затуй, за да се сетя, написах тази забележка. Простете, ако има нещо. Понякога можем и да се шегуваме, що да сме постоянно сериозни?! Бъдете здрави и хубави почивни дни ви желая!

ПРИРОДНИ ЧУДЕСИИ

Не, това не е рисунка с пастел. Та-зи цветна планина се намира край град Чжанджие в провинция Гансу, Северен Китай. Тя е едно от уникалните скални об-разувания, известни като Данксия ("розов облак"), които могат да се видят на няколко места в Китай.

ЕТО ЕДНО ТЕЛЕВИЗИОННО ПРЕДАВАНЕ, КОЕТО НЕ Е ГРЯХ ДА ГО ГЛЕДАШ...

"За човешкия стремеж към позна-ние и първородния грях, за първата непоис-

кана прошка, за опрощението и покаяни-ето в живота на християните..."

Задайте вашите въпроси към

проф. Калин Янакиев и пастор Христо Кули-чев, гости на "Вяра и Общество", тази събота от 16:00.

Viara I-Obshtestvo (Вяра И Общество)

ДАРАГИЕ ДРУЗЬЯ – И БРАТЬЯ ПО СУДЬ-БЕ...

По коментар на един сериозен наблюдател и анализатор от една българс-ка телевизия:

- британски вестник пише, че съ-ществува вариант Янукович да е вече в България

12 - според осведомени източници,

преди няколко дни в банковата ни система са постъпили отвън около 3,5 милиарда евро

Дали двете неща са свързани и не са съвсем хипотетични – надявам се скоро да разберем.

Nikolov Konstantin, Mariana Lanz

СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК ПРИНАДЛЕЖИ ПО-СКОРО НА БЪДЕЩЕТО – И ОТ НЕГО СЕ ВЪЛНУВА, ЗА НЕГО РАБОТИ

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

"Колкото повече човек принадлежи на бъдещето, тоест на цялото човечество, толкова по-чужд е на своето време."

Артур Шопенхауер (Цитатът е

от страницата на Antoaneta Chobanska във Фейсбук)

МИСЛЕЩИТЕ, ТЪРСЕЩИТЕ, ОПИТВАЩИ-ТЕ СЕ ДА РАЗБИРАТ, СТРЕМЯЩИТЕ СЕ КЪМ ИСТИНАТА, ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ СМИСЪЛА ХОРА ЧЕТАТ БАВНО

„Бавното четене” е велико дос-тойнство на всеки философ.

Ницше , "Веселата наука" ЗАБЕЛЕЖКА: Въпросната статия може да се прочете на последната страница на вестника, където снимката й е в по-голям размер

СОКРАТ ЗА СМИСЪЛА НА ОБРАЗОВА-НИЕТО

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

МОЯТА ПОЗИЦИЯ ПО ТАКА МЪТНАТА И ОБЪРКАНА ПОЛИТИЧЕСКА СИТУАЦИЯ У НАС, ИЗРАЗЕНА ВКРАТЦЕ И СЪВСЕМ ЯСНО

февруари 28, 2014

Една дама, зъболекарка по профе-сия, написа тия дни Отворено писмо до Бойко Борисов, Радан Кънев и Евгени Михайлов и им каза някои неща, която в общи линии ми харесаха, които одобрявам. Около това писмо се появиха някои комен-тари, и на мен се наложи да се включа в тях, ето какво написах на едно място във Фейсбук – то отразява моята позиция по тази така мътна и объркана политическа ситуация у нас; публикувам коментара си с плахата надежда ако мога да помогна поне малко на ония съвсем объркани и отчаяни хора, които вече не знаят какво да мислят, на кого да вярват; та ето и коментара ми:

Бойко Борисовата партия беше създадена, за да олицетвори „доброто дясно“, сиреч, „приемливото дясно“, „пос-лушното дясно“, за разлика от „лошото“, от „непоносимото“ дясно, символизирано от

Иван Костов и от т.н. „костовисти“, имен-но от всичко онова най-добро, идеалистично и свястно, което остана от „старото дясно“, именно от някогашното СДС (което беше същински турлюгювеч дълги години, особе-но при създаването му). Като Костов беше принуден да се оттегли от ръководството на ДСБ, новият председател Р.Кънев изглежда видя задачата си в това да направи образа на тази партия „общоприемлив“, тъй като върху нея лежеше клеймото „костовисти“, а пък продажните олигархично-мафиотски медии и медийните мерзавци-ченгета (да не изброявам имената им, щото те се знаят) срещу солидно заплащане се бяха погрижи-ли от години да създадат някакъв сатанинс-ки, злодейски образ и на Костов, и на пос-ледователите му, именно „костовистите“.

И Радан Кънев се захвана да пра-ви също така „ново“ и пак „добро“ и „общоп-риемливо“, или поне търпимо, поносимо „дясно“, щото Костов и онова традиционно дясно изобщо не се търпеше. Не се търпе-ше, щот дълги години разваляше игричките и рахатя на олигархичните сили и техните политически мерзавци и мекерета. Та той, Радан Кънев де, с тази цел се съюзи с Ку-нева и останалите, които можеха да допри-несат за „добротата“ и „поносимостта“ на туй ново „дясно“, още повече, че Кунева, като министърка на тройната коалиция, нямаше начин да не е от „добрите“ полити-ци, нали така? Следите ли ми мисълта?

Сугарев пък, заедно с Михайлов (Евгени) и още един-двама сметнаха, че простодушният ни народец няма нужда от „ново добро дясно“, щото Боко и партията му поначало са предназначени да играят таз представителна и привилегирована рол, те са приемливи за всички: ето например как хубаво Дмитрич и Боко си подават топ-ката чрез послушните медии, имитирайки, преструвайки се, че уж наужким са нещо като „противници“, видите ли – или тъй да се рече. На оглупелия електоратец му беше подготвено едно театро, едно шоу, една политическа чалготека, та да оглупее още повече, с оглед да възникне така блаженото за олигархията и за мафията ни статукво, копиращо изцяло статуквото в Путинская Русь, в путинска Русия де (то аслъ оттам идеше вдъхновението да се реформира по такъв един начин българската политика, като се извади от нея „лошия Костов“, а пък бъдат набутани там все руски мекерета като Сидеров и останалите).

Както и да е, понеже Реформатор-ският блок се възприема като конкурент на „доброто дясно“ на Боко, което е и доста послушно, не се свени да изпълнява всеки каприз на кукловодите, то се наложи Суга-рев („дясната икона“) и останалите да бъдат ангажирани с проповядването на илюзията, че „от Боко по-убав нема“, че „он ни стига“, че „не ни требат много десници, а сал една“, че „требе да се обединяваме пред злове-щий комунистический враг“, че не требе да

13 сме „сектанти“, че „требе да сме модерни“, че „не требе да се гнусим от милиционерите и от ченгетата“, с които бъка ГЕРБ, че тре-бе, с оглед „да спасим отечеството от кому-низъма“, да се прегърнем с ренегатите-комунисти от ГЕРБ и с „народната милиция“ и прочие, ето такива идиотизми проповяд-ват тез „десни икони“ като Сугарев и прочие. Такива работи за морал в политиката на тях им се виждат лигавщини, ето, имате си Боко, обичайте си го, он ке ви оправи – ако не сега, по-късно и прочие.

Аз така разбирам ситуацията, та-къв смисъл намирам в нея. И въпреки че имам много критики спрямо ръководството на ДСБ, което измени на идеята на тази партия, въпреки че имам много скептични преценки за морала на такива като Кунева и тайфата около нея, все пак съм длъжен да призная, че Реформаторският блок, с всич-ките си кусури, е по-добрият вариант, че те са все пак десни в един по-истински, по-верен смисъл, че ако не друго, реформато-рите са поне по-интелигентни (и това, за разлика от Боко и от хората около него, им личи!), а нищо чудно и всичките да са про-европейски, сиреч, да не лъжат като други, че споделят ценностите на Европа, щото аз, да си призная, изобщо не вярвам Боко да е проевропеец, а имам чувството, че сърцето му го дърпа към степите на Средна Азия и към тундрата на Сибир. Щото, да не забра-вяме, някой отреди на Боко ролята да бъде наш, роден, български Путин и он, каквото и да мислим, се старае примерно да изпълня-ва таз роля, туй поне не може да му се отрече; но колкото е проевропейски оня, истинският Путин, толкова е проевропейски според мен и нашия Путин, именно Боко. Аз тия дни възнамерявам също да напиша едно открито писмо до Бойко Борисов и ребром да му задам няколко въпроса, щото той продължава да има претенцията, че е „десен“, ще ми се да разбера поне това дали сам си вярва на туй, що говори…

Това е. Длъжен бях да кажа тия неща, някой пък може и да се вслуша, с оглед да се ориентира в невъобразимата каша, която ни забъркаха кукловодите – с оглед пълното ошашавяне на многостра-далния и така доверчив български народец.

РАЗМИСЛИ ЗА ЕФЕКТИВНОТО ДУХОВНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ЛИЧНОСТТА НА МЛАДИЯ ЧОВЕК

ВИДЕО

ГРАЖДАНИНЪТ ОКТАЙ ЕНИМЕХМЕДОВ, СВОБОДЕН ПО ДУХ, РОБ ПО УЧАСТ, БЕ ОСЪДЕН ОТ БЪЛГАРСКИ СЪД

"Оставам с впечатлението, че об-ществото е изгубило вяра, че сред нас съществуват герои, които излагат на риск живота си – за да защитят най-скъпите ценности за един народ. Отказвам да се приема за виновен заради съществуването си, за способностите ми, за това, което исках да направя и го направих добре. В полза на историческата истина, аз, гражда-нинът Октай Енимехмедов, свободен по дух, роб по участ, студент, проявих доблест, съпоставима на героите от древногръцката митология. В действията си бях воден изця-ло от чувството за дълг. Топката е във ва-шите ръце. Вие решавате на кого да я по-дадете – на нас бъдещите архитекти или към старите играчи.”

Октай Енимехмедов

Виж също 3 години и шест месе-ца затвор за Октай Енимехмедов (Напа-дателят на Доган трябва да заплати и сумата от 7487,77 лева), където между другото пише:

Психолози от Института към МВР, които бяха призовани като свидетели на предишното заседание заявиха, че Октай не е имал намерение да убива Ахмед Доган, а само да го накара да се стресне и дори да се изпусне (да се напикае, бел. моя, А.Г.) от страх. Това оборва тезата на прокуратурата, че Октай е имал намерението да умъртви тогавашния лидер на ДПС.

ЧУДЕСЕН ТЕСТ ЗА НРАВСТВЕНОСТ И ЧУВСТВО ЗА НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНС-ТВО

февруари 27, 2014 Те(к)ст за патриотизъм

Иво Инджев, февруари 27, 2014 г.

Призив за становище от политическите партии

На 18 февруари 2014 г. ние от Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия изпра-тихме писмо до политическите партии в Република България с призив за становище относно бъдещето на паметника на съветс-ката армия. Смятаме, че е крайно време политическите организации да заявят откри-то своята позиция по въпроса дали подкре-пят инициативата ни за демонтиране на този проблемен паметник или напротив – искат той да продължава да се извисява в центъра на столицата ни. Ето и пълния текст на писмото.

ГРАЖДАНСКА ИНИЦИАТИВА ЗА ДЕМОН-ТИРАНЕ ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ВЪПРОС до политическите партии в Република България

Уважаеми дами и господа полити-ци,

Членовете на Гражданската ини-циатива за демонтиране на паметника на Съветската армия (ГИДПСА) се обръщаме към вас като към хората, способни да решат проблема с този монумент. Целта на наше-то гражданско сдружение е демонтирането на паметника на съветската армия, нами-ращ се в емблематичната Княжеска градина в центъра на София и неговото премества-не на друго, по-подходящо място. Основни-те мотиви да искаме неговото премахване от сърцето на столицата ни са следните:

Въпросният монумент е издигнат в прослава на армията на чужда държава, която обявява война на България на 5 сеп-тември 1944 г. и няколко дни по-късно оку-пира страната ни и насилствено възкачва на власт репресивен режим, обявен със закон за престъпен от българското Народно съб-рание през 2000 година. Този т. наречен „паметник” е издигнат през 1954 година от точно този наложен ни отвън режим по

14 повод унищожаването на съпротивата на българския народ, известна като „горянско движение”, с основна цел с огромната си величина и размахан шпагин да оказва на всички българи „политическо-възпитателно въздействие”. Убедени сме, че в настоящия момент, когато България вече е свободна демократична страна, член на Европейския съюз, столицата ни не трябва да бъде до-минирана от символ на насилие и заплаха.

Всички европейски и цивилизовани страни имат на ключовите места в столици-те си паметници, свързани с безспорни национални ценности, показващи тяхната национална гордост. Напротив, у нас на най-централното място се издига монумент, унижаващ българското национално дос-тойнство. Към 1946 г. от съветски войници и офицери са убити 123 български деца, жени и мъже без от другата страна да има нито една жертва. Следват десетки хиляди не-винни българи, избити без съд и присъда по време на репресивния комунистически режим. За целия период на окупацията (от септември 1944 г. – до декември 1947 г.) издръжката на окупационната Червената армия е струвала на българския народ 82 милиарда лева, загуба на суровини и селс-костопанска продукция в огромни мащаби, както и половинвековно отклоняване от естествения път на демократично развитие и просперитет.

Понастоящем, въпреки 24-годишната демократична история на Бълга-рия и решението на българското Народно събрание, т. нареченият паметник продъл-жава да популяризира пропагандната лъжа на отречения минал режим, че Съветската армия е освободител, а не окупатор на България.

На 25 февруари 1992 г., Столични-ят общински съвет (СОС) приема решение No 19, с което възлага на Кмета на София да предприеме действия за демонтирането на паметника. Такива действия са предпри-ети, но впоследствие възпрепятствани и осуетени по разпореждане на Виктор Ми-хайлов – министър на вътрешните работи в правителството на Любен Беров. Решение-то на СОС все още е в сила, но така изразе-ната воля на жителите на София и до ден днешен не е уважена.

Убедени сме, че е крайно време политическите партии да вземат решение

относно проблематичния „паметник”. Ние и нашите съмишленици като български граж-дани не сме съгласни чрез този монумент от наше име да се изразява „благодарност” за нещастието, причинено на българския на-род, както и да се пренебрегват решения на националния и местния парламент. Както посочихме по-горе, целта на нашето граж-данско сдружение е демонтирането на монумента на съветската армия и премест-ването и съхранението му на място, където наистина да изпълни мисията си да напомня за миналия несвободен период от българс-ката история, без да компрометира съвре-мието ни.

Затова, имаме нужда от ясната ви позиция по въпроса:

Подкрепяте ли идеята паметни-кът на съветската армия да бъде демон-тиран и преместен от Княжеската гради-на?

С Уважение, Инициативен комитет на ГИДПСА

ЕДНА ДОБРА РЕЧ НА РАДАН КЪНЕВ

сряда, 26 февруари 2014 г.

ВИДЕО

Демократи за силна България

Радан Кънев: Страхувах се за тази среща. След всички пълни зали, които ви-дях в България ме беше страх от родната ми София. Сега ме е срам от този страх, срам е от Вас. Не знам дали Ви заслужавам. Благодаря Ви. На страха ще се върнем по-късно. Сега ще говорим за това, какво ни събра днес. Защо столовете не стигнаха, при положение, че не знаехме дали ще се напълнят. Защото изглежда знаем срещу какво сме изправени днес. И въпреки, че знаем аз ще се опитам да го изрека полити-чески, защото това ми е функцията в мо-мента. Изправени сме срещу БСП, която за първи път от 25 години, за първи път от ¼ век, за първи път от както бях на 14 години престана да ни лъже излезе и каза истина-та. Излезе Станишев на конгреса и каза “ревизия”. Отидоха да правят кампания на партията на Милошевич в Сърбия. Отидоха да вечерят с Янукович в Сочи. Когато Ук-райна гореше, когато тиранията на Янукович убиваше хладнокръвно хора със снайпери.

Нашите комунисти казаха, че не знаят кой е виновен, те не знаят кой е виновен в тази ситуация. Те свалиха маските и поис-каха ревизия. И аз днес питам от Ваше име, на какво искате ревизия? На Европа? На пазара? На демокрацията? На медийната свобода? Другари, Вие вече я направихте. Направихте ревизия на Европа с поведени-ето си в Украйна. (Прочети или чуй докрая в блога)

МАГИЯТА, КОЯТО НАРИЧАМЕ "ЧОВЕК"

Магията, която наричаме "човек":

Да срещнеш 20-годишен човек без капчица страст! Как е възможно? На теб сега ти е времето! Погледни навън – голе-мите въпроси на живота са там, красотата е там, твоите предизвикателства са там. А ти идваш и ми заявяваш: „Окей, какво искаш от мен? Да прочета този учебник? Добре. Да реша тези задачи? Добре." Ей тук се разре-вавам.

Какво правиш тогава?

Започвам лека-полека да ги раз-буждам. Има ли нещо по-тъжно от приспани хора? Кажи ми, ти защо си жив? Ти защо живееш? За да минеш някакъв изпит ли? Или за да намериш своята истинска страст - онази сила, което ще те накара да проме-ниш света? И като казвам „да промениш света", въобще не говоря за драматична промяна. Визирам единствено това, за което на теб ти пука, за което ти гори огън отвътре. Ти нали ми каза, че твоят син е запален по динозаврите? Да ти кажа ли какво са динозаврите за твоя син? Те са неговият огън. Въобще не ме интересува дали са динозаври, роботи или футболен клуб Барселона. Не са важни те, а това, че едно дете е способно да бъде запленено от света.

Ей това е. И нашата роля, като възрастни, е да направим така, че той да не загуби своето очарование от света. Това е огънят, който трябва да поддържаме. Тази магия, която, струва ми се, наричаме „чо-век".

Без огъня губим всичко. Цитирано от Gayane Minassian

15 НЕ СЕ ОПЛАКВАМЕ: НИЙ ТАКЪВ ПРЕ-ЛЕСТЕН ЖИВОТ ЖИВЕЕМ, ЧЕ НЕКА ДА УМРАТ ОТ МЪКА И ЗАВИСТ РАЗНИТЕ МУ ТАМ ПРЕЗРЕНИ ЕВРОПЕЙЦИ И АМЕРИ-КАНЦИ!

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Да напиша все пак нещичко в дневничето си и тази сутрин: за да не пре-късва хрониката ми – тъй като животът около нас или наоколо, както е известно, винаги е вълнуващ и интересен. Никога не следва да подценяваме това, което много-ликият живот около нас – и вътре в нас самите особено! – ни поднася, напротив, винаги следва да се вслушваме в него. Този е начинът да сме в единство с повелите, така да се рече, на времето – другият бе-зусловен наш господар, имам предвид гос-подар на нас, човеците, наред със самия живот.

Прочее, животът е такъв, какъвто си го направим сами; има само една малка подробност, важаща специално за нас, българите: ние изглежда друго не правим освен взаимно да си вгорчаваме живота. Такива, за жалост, сме – а защо сме такива това е съвсем отделна, немаловажна обаче тема. Да се държим обаче близко до живота – аз това препоръчвам: той всичко съдържа, той е най-верният ориентир. Аз това и правя де, в тия мои прословути записки, в този мой прословут ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, който така старателно пиша вече години. Първо го бях нарекъл ДНЕВНИК НА ФИ-ЛОСОФА-БУНТАР, сега обаче го оставям без "бунтар", щото това нещо се подразби-ра: не може да си философ без да си бунтар – или поне свободолюбец; бунтарите винаги са свободолюбци. Но да не се отклонявам, а да се опитам да предам какво ми поднесе животът вчера.

Вчера в нашето училище беше за-бележителен ден: най-накрая се проведе педагогически съвет, посветен на една наистина важна тема, която моя милост от години предлага, именно темата за отноше-нията между учители и ученици; читателите на този блог знаят, че тази тема отдавна и много пъти е разисквана в съществуващия в училището ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, даже нарочен семинар през миналата година правихме по същите тия въпроси, нарекох-ме семинара ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА

ВЪЗПИТАНИЕТО И ОБРАЗОВАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, всичко сътворено по темата дори го издадохме в специална брошура от повече от 100 страници, която предадохме на височайшото ръководство, което не обърна и капчица внимание на предложени-ята ни и ги тури нейде дълбоко в най-отдалеченото чекмедже на великолепното директорско бюро; както и да е де, ето, вчера най-сетне беше проведен нарочен съвет по тази тема; вярно, доста оригинал-но се проведе този съвет, пак по нашенски де, но е факт, че съветът поне започна, нищо чудно скоро и да продължи, и то именно в желаната посока: съвсем свобод-но, в една творческа атмосфера да почнем да обсъждаме всички наистина горещи и парещи проблеми, които не търпят отлага-не, не бива да се държат под похлупак. Тъй че аз приветствам туй, да го наречем така, начало, което обаче пак биде опорочено. Ето как. Ще бъда пределно кратък - за да не излезе, че се заяждам с някого. С никого нямам намерение да се заяждам, ала пък няма да се примиря "когато някой иска да ни прави на маймуни" - както се изразява г-н Алеко Константинов, вярно, с устата на бай Ганя. Аз лично пък не ща да бъда маймуна, ей-така, на инат маймуна няма да стана!

Съветът трябваше да се проведе от 12.30 до 13.30 часа, между двете смени; освен специално подготвен доклад по тема-та имаше още две точки в дневния ред, сиреч, времето за дискусия по начало беше малко, беше недостатъчно. Или направо липсваше. Докладващата по темата госпожа Копривленска (лидер на другия синдикат, към който моя милост не членува, именно СБУ) се беше постарала да изследва реал-ното състояние на нещата, на проблемите, тя с помощта на някои колеги беше напра-вила интересна анкета, чиито резултати ни поднесе и коментира, изказването й подбу-ди доста въпроси, ала, за зла участ, когато тя привърши доклада си, безжалостното време беше се придвижило до 13.25 минути, сиреч, почти беше изтекло, а в 13.30 часа ний вече трябваше да влизаме в час, за да не ни чакат учениците, за да не се провали часът им. А имаше също така и още една немаловажна точка за обсъждане. Тя биде претупана, а беше важна, за нея някога друг път може да пиша. А може и да не пиша. Както си му е редът, директорката (която този път не беше водеща, щото закъсня, тя дойде по-късно, а първата й помощница водеше самия съвет) та значи накрая, в добрия стил на традицията, директорката взе думата, каза някакви ласкави и похвал-ни думи за докладващата и понечи да зак-рие съвета! Сиреч, на никому думата не биде дадена за изказване, даже не ни беше предложено, от кумува срама поне, да се изкажем, аз очаквах поне да бъде предло-жено, пък ний да се откажем от изказване, предвид напредналото време, но щом като даже не ни беше предложено да се изка-

жем, това ми се видя множко, прозвуча ми доста неуважително, сякаш ний, дето присъствахме, бяхме нещо като "кютюци", затуй вдигнах импулсивно ръка и казах горе-долу следното:

- Не мога да се сдържа да не кажа следното: съветът, след като не ни се даде думата за изказвания, го възприемам като ритуален, ей-така, само и само да се отбие номера, как е възможно да не ни се даде думата за изказвания? Защо трябва да претупаме всичко, само за да отчетем едно мероприятие ли? Тази ли е истинската цел? Всеки има какво да каже, темата вълнува всички, а никому не се дава думата - нямало време, как е възможно това? Без никакъв дори най-плах опит за дискусия, за дебати-ране по наистина важната тема?! Това е, позволете да кажа, крайно възмутително! Все някой трябваше да го каже, ето, казвам го, за да си облекча съвестта. Предлагам по темата в най-скоро време да се проведе пълноценна дискусия в по-спокойна обста-новка, да не бързаме всички, но не след месец-два, а в най-скоро време, в близките дни. Това предлагам.

Аз още докато се изказвах някои от присъстващите взеха да роптаят: не, не съм бил прав, това не било нагласен, ритуален съвет, всичко си било чудесно, как може тоя зъл черногледец Грънчаров всичко да изо-пачава?! Почти не можах да се доизкажа, а аз имах много за казване, бях един вид заглушен от ропота и бях прекъснат по груб начин. Не съм бил прав да мисля така, аз просто казах честно как възприемам сложи-лата се ситуация, не, трябвало било да я възприемам "по правилния начин". Абе у нас демократичният манталитет, виждате, е доста разпространен, няма що: а някой дръзне нещо да каже "по-така", мигом му запушват устата. Или правят така, че да стане пишман, че се е обадил. Поради което повечето хора само си мълчат – и гледат сеира. Та ето какво стана вчера след като моя милост си позволи да обърка с изказва-нето си сценария. Стана нещо непредста-вимо даже. Струва си да се разбере какво точно стана. Ще ви кажа.

Директорката мигновено успя да вземе думата и, представете си, ме подкре-пи: но по нейния си специфичен маниер де, ето, сега имате възможност по най-ясен начин да добиете представа за маниера на нашата многоуважаема директорка. Знаете ли, допускате ли какво би могла да каже г-жа директорката? Не се сещате, напълно ви разбирам, и аз не се усетих, че натам, в такава една посока може да бъде продъл-жена моята мисъл. Директорката обаче е майсторка, умее ги тия неща, удават й се, ето горе-долу какво каза тя:

- Колеги, г-н Грънчаров е напълно прав, трябва да проведем дебат по темата, и то в най-скоро време. В тази връзка аз предлагам в петък, когато ще водим учени-ците на театър, след театъра, към 14.30

16 часа, след като ходим да обядваме, да се върнем в училището и да продължим в спокойна и творческа обстановка своята дискусия. Би следвало да подкрепим жела-нието на г-н Грънчаров за дискусия, ето, в петък нищо не ни пречи да я продължим до късна доба, щото нали знаете, по Кодекс нашият работен ден също е 8 часа. Какво ще кажете, става ли така?

Нали се сещате как реагира на туй толкова хубаво предложение възмутеният, разгневеният народ? Първо, разбира се, народът от цялата си душа намрази – и нямаше как да намрази до крайна степен, стига туй същото лице изобщо да може да бъде мразено повече отколкото е мразено!? - да, народът колкото можа в тоя миг намра-зи тоя мизерник Грънчаров, който се изказа нагло, та ето, принуди нашата така любезна директорка да даде такова крайно неприем-ливо предложение да продължи съвета тъкмо в петък в късния следобед, и то в предпразничен ден, щото нали знаете, на 3 март е официален празник, сиреч, народът излиза в този петък в продължителна ва-канция! А ето, Грънчаров предизвика с глупавото си изказване г-жа Директорката (не че тя, милата, има вина за това де, вината е изцяло на злодея Грънчаров, дето иска да ни лиши от заслужена почивка!) да даде такова едно съвсем неприятно пред-ложение. Появи се всеобщ ропот на пълно неодобрение на думите на директорката за събиране в петък в късния следобед за нов съвет; народът, казахме, успя да намрази тоя пусти Грънчаров с цялата си душа, щото ето какво предизвика, нали се сещате какъв ефект имаха думите на директорката? Както и да е, в крайна сметка, след известно об-съждане, се реши неохотно пак в петък, но не в късния следобед, а в ранната утрин, в 8.00 часа да продължи съветът, сиреч, преди посещението на театър на учениците (то почва в 9 часа сутринта) всички да се явим в училището, набързо да позаседава-ме, а след това на бегом да идем да заве-дем учениците на театър (аз лично не мога да си представя как ще заседаваме, а пък после за броени минутки ще отфърчим (нарочно пиша така тая дума, не щот съм неграмотен!) до театралната зала, дето е в другия край на града.

Такива ми ти работи се случиха вчера. Трудно е, видите, да се отпочне един същински, истински, свободен дебат, като причината, видите ли, е прозаична: нема време! Да бе, нема време, тази е причината. Вярно е, училището ни, заради ремонт, мина на две смени, сиреч, няма кога учите-лите да се събират да дискутират; става доста сложно да се заседава между смени-те, които се застъпват, появяват се неудоб-ства, изпускат се часове ако почнем да заседаваме истински, с дискусии. Тъй че демокрацията в нашето училище не може да покълне по една простичка и прозаична причина: немаме време за нея! Факт. Точка.

Стига толкоз по този въпрос. Дали не издадох строга държавна тайна като описах какво се е случило на съвета? Дали народната милиция няма да дойде днес да ме арестува заради това, че издавам сек-ретна служебна информация, която може да се прочете от учениците ни и, видите ли, да ни орезили пред тях? Е, ако съм издал опасна държавна тайна, нека да ме аресту-ват. Ако искат, и в концлагер да ме пратят. Аз казах каквото мисля. Въпреки всички рискове. Ето, примерно, засегнатите заради това, че съм се възползвал от своето конс-титуционно право да кажа каквото мисля, нека да ме дадат, примерно, под съд! Това няма да е прецедент. Тия неща вече се случиха. И тепърва още ще се случват. У нас демокрацията трудно си пробива път. Тя сякаш няма и почва, но да не се отплес-ваме по тази щекотлива тема.

Апропо, аз отдавна съм предложил на такива важни педагогически съвети, когато се обсъждат въпроси, касаещи и интересите на учениците, да присъстват и да участват в обсъжданията и техни предс-тавители; но на тия мои предложения не биде погледнато с добро око. Какво пречи понякога Педагогическият съвет да се пре-образява в Училищен съвет – и тогава фор-малното основание, че в учителския съвет трябвало било да участват само учители, ще отпадне? Аз лично смятам, че всички въпроси, обсъждани на учителски съвет, са важни за учениците и не трябва да се об-съждат без тяхното участие, без вземането предвид на тяхната гледна точка. Това, простете, е крещяща недемократичност, щото демосът, училищният народ, са тъкмо учениците, те са мнозинството, те са наро-дът, а тях никой за нищо не ги пита. Ако изобщо ще да сме демокрация, трябва да се учим на демокрация още от училище; не може недемократично училище да поражда или създава пълноценно мислещи демокра-тични граждани на една наистина демокра-тична държава. Просто няма как да стане този фокус. И е глупаво да чакаме нещо в тази посока да се случи.

Вкратце ми се ще да кажа нещичко и по един друг интересен казус от нашия така многолик училищен живот: в нашето училище като в една капка се отразява всичко онова, което се случва в българското школо изобщо; аз затова и си правя труда всичко да описвам. Ще ми се да опитам да създам пълна панорама на случващото се, панорама и картина също така на битува-щите нрави в нашите училища. На нравите, пък и на психологията. Това са важни неща. Затуй толкова пиша, не за друго. Интересу-вам се като изследовател от таз така любо-питна и възхитителна материя.

Вчера имах час по философия с оня същия клас, дето не ме щеше за препо-давател – и дето устрои бунт срещу мен. Три месеца в този клас не можа да се от-почне нормален учебен процес по филосо-

фия, щото учениците не ме щели мен, а пък администрацията така се намеси в "инцидента", че ефектът е ето какъв: тлеещ, нещата не са поставени на чиста и здрава почва, настроенията продължават, препо-давателят продължават "да го въртят на шиш" на огъня, абе страхотно шоу се полу-чава, има си хора, които се грижат шоуто или "безкрайният празник" да продължи, те полагат завидно старание в тази посока. Както и да е де. Та ето какво стана вчера, вкратце съм длъжен да кажа и за това.

Миналия път учениците ми заяви-ха, че били разговаряли с класната и се били споразумели най-сетне да ми разре-шат да започна учебния процес, щото до този момент просто не ми се даваше дума-та, аз ако исках нещичко все пак да кажа, трябваше дълго да умолявам въпросната активна групичка, дето има за задача да поддържа напрежението. Та били решили да опитат да ми разрешат да си върша работата. Да пазят известно приличие били решили. Щели, видите ли, да ми дадат "още един, последен шанс". Е, пак искали да ми поставят условия как да си върша работата, как било правилно да го правя и пр. Аз отдавна съм заявил, че има едно-единстве-но условие от моя страна та да потръгнат работите: да има нормална обстановка, да не се пречи, да не се разваля обстановката. Сиреч, учениците да спазват приличие както повелява правилника. Е, те, тия ученици, дори от най-активната обструкционистка групичка, били решили, видите ли, да благоволят да ми разрешат да почна учебен процес! Думата "обструкционистка" я пиша с оглед да създам известно затруд-нение на някои хора, та да им помогна да научат една нова дума. Поне нея да научат. Аз съм привърженик на самостоятелното учене. На свободното учене. Не приемам остарели теории, че ученика трябвало било да го учат. Не, той е този, който учи. А учи-телят може само да помага на ония, които учат – и искат да учат.

Аз и на тоя клас предложих своите иновации от т.н. ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВО-БОДА – виж Предприемам нов "експери-мент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование и също така Нека на преден план излезе личността на младите – още за "експери-мента по свобода", започващ в нашето училище – а пък миналият път им поставих две нови теми, записаха си планчета, въп-роси, аз дадох някои разяснения и пр. Не пак не съм осъществил така любимото на някои ученици "пре-по-даване", щот аз никому нищо не ща да давам, не ща да съм благодетел на човечеството, смятам, че всеки сам, ако се опре на своите сили, може много повече да постигне в сравнение с това ако чака някой по милостиня нещичко да му даде; просяците чакат някой нещичко да благоволи да им даде, аз обаче не ща да насърчавам у своите ученици един такъв

17 презрян просешки манталитет; за мен дос-тойнството на личността на ученика е пър-вото, на което държа. Да, ама ето, има много хора у нас, които са привърженици на остарели и изцяло неадекватни на духа на времето и на потребностите на младите образователни технологии – технологии, характерни за отдавна отминали времена. Демодирани, анахронични технологии, методологии, методики и пр. аз няма да подкрепям – даже ако ще целият инспекто-рат на Образователното Министерство да ми дойде на главата и да ми командва да го сторя аз пак няма да го сторя!

Както и да е. Това е интересна иначе тема. Прочее, с историята в този XI клас, на основание случилото се в нашите отношения за тия паметни три месеца и реакциите на образователната администра-ция аз с чисто сърце мога да кажа, че в нашето тъй напредничаво училище рево-люцията в образованието вече започна! Да, започна, но започна по един чисто на-шенски изцяло погрешен маниер. Всичко се отпочна наопаки на това как се прави по света. Нали знаете у нас какво става обик-новено: когато някой направи митинг и иска нещо, на него веднага му спретват "контра-митинг" – където порядъчно го оплюват? Е, на мен, дето съм ратовник или борец за една истинска същностна революция в образованието по посока на неговата либе-рализация, съответните сили ми спретнаха набързо една същинска контра-революция, като с всички сили се постараха да ме диск-редитират по всички линии; аз всичко това съм го описал и представил в записките си, в дневника си. И дори не се посвениха да използват за тази цел някои ученици, което вече е крайно недостойно. Но това пак е отделна тема. Сега да кажа най-сетне какво именно се случи вчера.

Влизам в клас и забелязвам, че ня-колко ученика пак най-старателно реват и крещят, показвайки по този начин, че изоб-що не зачитат преподавателя. Оставих ги да си пореват до насита. Щом им се реве, да си пореват. В такава една обстановка човек даже не може да каже "Добър ден!" на учениците, пък и да го каже, кой ли ще го чуе? Както и да е. Това са подробности. В България живеем, не във Франция. Тук у нас простотията трябва да е на висота. Че какво ще правим ако допуснем по някакъв начин нашата колосална българска простотия да пресекне?! С какво тогава ний ще се горде-ем пред света и пред человечеството? Следва свято да си пазим "българщината", трябва да я пазим като зеницата на окото си – нали така, таваришчи?

Две ученички се възползваха от правото да напуснат часа и да идат да се занимават с нещо по-важно от тях: за целта аз по тяхно предложение ги "изгоних" от час, писах им отсъствия, после проверих при-състващите, попитах искат ли и някои други да бъдат "изгонени", не щяха, нямаше таки-

ва. Щом не щат, това се тълкува като знак, че имат твърдо намерение да се занимават с философия. Часът е по философия. Не по простотия. Всеки показва каквото има де, като нямаш нещо как ще го покажеш? Е, оказа се, че работите и този час няма да потръгнат.

Неколцина ученика, снабдени с подобаващите за случая презрително-ухилени физиономии почнаха да се заяждат с преподавателя ето как. Първо един каза нещо такова:

- Абе, господине, абе Вие нещо сте с много голямо самочувствие бе?! Как така? Къде дават така?

Отвърнах му нещо такова, аз не мога да гарантирам точните думи, щото нямам такава памет, но пък това тук е нещо като "художествен текст", като опит за худо-жествено или литературно възсъздаване на една ситуация или случка, тъй че имам право и на известна импровизация, като целта е една, именно да предам същината, смисъла на случилото се, пък за подробнос-тите не гарантирам; та отвърнах му значи нещо такова:

- А Вас лично какво Ви вълнува толкова моето самочувствие? Вие бихте предпочел да бъда без самочувствие, така ли? Изобщо моята личност би следвало изобщо да не Ви вълнува: аз ще си бъда какъвто искам. Личността на човека е свята – и неприкосновена. Това би следвало да го знаете вече, миналата година зер сте учили етика. Без мен де, друг ви е преподавал.

Ученикът продължи нещо да сумти по посока на това, че не му била харесвала моята личност, а пък компанията наоколо него мило го гледаше и го подкрепяше, снабдена с подобаващите за случая през-рителни гримаси и усмивки спрямо препо-давателя. Даже една ученичка, като почнах да диктувам план и въпроси за следващата тема, не се сдържа и изкрещя ето какво:

- Леле, господине, можете ли да ми обясните какво следва да разбирам под един ето такъв въпрос: "Защо съществу-ващото съществува?". Кажете ми, че не разбирам? Ама бързо! Хайде!

Отвърнах, че предпочитам този въпрос да остане в своята така заинтригу-вала я провокативна форма. Да опита по-напред сама да осмисли, да намери, да открие смисъла на този въпрос, пък после ще го обсъждаме. Ученичката се изсмя и каза: "Ето, видите ли го, той пак не ще да ни обясни какво следва да мислим!", "Абе какво искате от такъв?!" – подкрепи я нейна-та приятелка; и то без да се смущава от нищо. Пак предложих на тия млади хора да не се вълнуват толкова много от личността на преподавателя. Това е страничен и при това съвсем личен въпрос, който тях лично не ги засяга изобщо. В тоя момент от друга-та страна на стаята друг ученик, който, както си пролича, отдавна е трупал ненавист спрямо преподавателя, каза нещо такова:

- Абе, господине, аз четох Ва-шите писаници (да, той употреби точно тази така любезна дума) в интернет по темата и да си призная нищичко не разбрах. Напълно неразбираеми са тези неща според мен там, в писаниците Ви. Бихте ли ми ги обяснил тук по-простичко, като за прост, неразбиращ човек?

Аз му отвърнах, че ако нещо не е разбрал, може би се налага да опита още веднъж да го разбере, примерно, като още веднъж прочете "неразбираемия текст". Казах му, че някои текстове като философс-ките може да са по-трудно разбираеми, но да се обявят за "неразбираеми" е прибърза-но. Това, че нещо не разбираш, не значи, че то е неразбираемо по принцип: ти не разби-раш нещо, но друг човек, да предположим, го разбира. Значи текстът не е по принцип неразбираем. Попитах го: а ти само веднъж ли прочете този текст? От отговора – а по-преди това и от усмивката му – разбрах убедително, че той нищичко не е изобщо чел, а просто говори тия неща ей-така, само за едното заяждане. Казах му, че се налага да опитва упорито да разбере "неразбирае-мото", онова, което му се е сторило такова – и в един момент ще почне да разбира. Казах му също, че само той следва да се погрижи за своите разбирания, щото аз в случая няма как да му помогна: аз мога да разби-рам същите тия неща по свой начин, а той по съвършено друг. Аз няма как да налучкам неговото лично разбиране, т.е. да му го сервирам "на тепсия". Ей в този дух се опи-тах да поговоря с този ученик, той се опита да ми опонира, в един момент се обърка, недоволен стана и още докато му обяснявах нещо, заяви, че искал да излезе, налагало се било, дори не пожела да ме доизслуша. Аз на такива дето искат спешно да излизат не им ща да ме питат: не ме вълнува това по каква нужда и къде ще ходят. Той си излезе, след като успя все пак да продемон-стрира пълно пренебрежение към това, което преподавателят се опитваше в този момент да му каже. Явно се оттегли с гор-дото съзнание, че е герой. Признателният народ с нескривано уважение проследи излизането на своя трибун.

По този въпрос за разбирането на "неразбираемите неща" друг ученик също ме попита, порядъчно ухилен до ушите; той поиска да демонстрира, предполагам, какъв глупак е преподавателят и дословно повто-ри един въпрос, който е прочел в моето помагало, именно "тъпият въпрос", да, този въпрос наистина изглежда крайно тъпо, именно въпроса: "Разбирам ли разбиране-то?", другояче казано, разбирам ли що е разбиране. Той го преиначи де, формулира го, чини ми се, така: "Може ли да се разбере неразбираемото?", нещо такова каза, но ухилен така, че аз сериозно се уплаших дали от тази голяма усмивка няма да си раздере устата чак до ушите; пак добре, че това не се случи, но усмивката си я биваше.

18 И нему дадох известни разяснения, пример-но тия.

- Има във философията един ме-тод, т.н. "херменевтика", представителите на който доста са се занимавали с различи-ята между "разбиране" и "обяснение". Има неща, които разбираме, ала не можем да обясним. Не трябва да се смесват разбира-не с обяснение. Има необясними неща, а всяко нещо може да бъде разбрано някак, включително и съвсем невярно. Всеки има право да си разбира както иска нещата, това си е негова работа, обаче истината на никой не бива да е изцяло безразлична. Тъй че неразбираеми неща сякаш няма, има неща, които не можем да обясним. Чрез разбирането ние правим своите опити да се доберем до смисъла, но този смисъл трябва по-напред да се роди, да бъде сътворен в собственото ни съзнание, той няма откъде другаде да дойде там. Нали казваме поня-кога: "Разбирам го, ала не мога да го обяс-ня!", какво казваме всъщност тогава? Тъй че помислете повечко по тия въпроси ако искате. Има смисъл да се задълбочите в тях. Може би нещата не стоят точно така, както Ви се струват сега. Само дето не разбрах защо се усмихвате с такава една голяма усмивка, а поставяте напълно сери-озен въпрос. Тия позиви към веселие все нещо показват, ама както и да е.

Докато разговарях някак с тия уче-ници, останалите, разбира се, както и подо-бава, комай не ни слушаха, но това е от-делна работа. Попитах иска ли някой да се изкаже по темата. Един ученик каза, че искал, ала се страхувал. Щял да опита да победи страха си; след малко стана и дойде да говори: ей-така, близо до мен, та да съм го бил чул. Останалите, по негова преценка, не били искали да го чуят. Казах, че аз ще седна ей-там на тоя чин, пък той нека да говори така, че всички да могат да го чуват. В това време групичката с обструкционистка задача направи нужното да попречи на ученика да се изкаже, за да не би, не дай си Боже, учебен процес да започне, тогава какво ще правим?! Спрях ученика, дето говореше, обясних на тия занимаващи се така усърдно с обструкция на часа ученици, че така не може и че ще направя нужното да им докажа, че нямат тия права, че ще уве-домя учителския съвет даже за поведението им, тогава една ученичка се провикна пате-тично ето какво:

- О, кажете на който си искате, то Вас пък кой ли Ви изобщо слуша?! Щял да каже на съвета, представяте ли си? И кой ли ще го чуе?!

Нещо такова заяви тази смела и достойна ученичка. Аз се опитах да й опо-нирам, ама се отказах, щото все пак да има време да дам думата на изказващия се ученик. Друг един от групичката се нахвърли доста нагло върху мен, той също се старае редовно да бъде смелчак и водач. Водач на обструкцията. Старае се да прави всичко за

да проваля всеки един час по философия. Имам чувството, че има поставена задача в тази посока – за това ми говори неговото усърдие. И неговата иначе неразбираема "смелост" и дори "героика".

Ученикът, дето искаше да се из-казва, стана пишман, но все пак се доизка-за. Хем часът беше от 30 минути, намален, щото след известно време щеше да започне педагогическия съвет, часовете бяха нама-лени. Всичкото това се случи за някакви си трийсетина минутки. Ученикът, дето се изказа, ми се видя да говори с разбиране, понечих да му пиша 5-ца, той обаче заяви, че не иска пет, помоли другия път да го "изпитам" още, та да изкара 6-ца. Казах му, че 5-цата не е лоша оценка, но той настоя-ваше за шестица. И той разговаряше усмих-нат, но усмивката му сякаш не беше злобна, сякаш беше по-естествена. В този клас има доста весели хора, което изобщо не е лошо, напротив, похвално е. То и ситуацията в класа, както се убедихте, сама по себе си е извор на едно непресекващо неподправено веселие. Ний у нас, в България, сме все веселяци хора, а най-много се радваме когато всичко пропада; нали тъй, аз така съм забелязал да текат нещата, а за вас не знам как възприемате всичко това.

Та да завърша този текст, че стана дълъг. Имам и две предложения, първо, за съвета, дето ще го правим в петък от 8.00 часа: дискусията по темата какво пречи да я изнесем в интернет, във Фейсбук примерно? И там да си дискутираме в един форум по тази тема колкото искаме – какво пречи да направим така? Щом нямаме време за реални дискусии и реален демократичен дебат "на живо", ето, можем да използваме съвременните средства за комуникация. Какво пречи в сайта на училището да се направи форум по тази и по други такива теми? В дискусии, по които да участват всички, и ученици, и учители, и родители, и администратори?! Аз не виждам пречки в тази посока. Пак е нещо. По-добре врабче в ръката отколкото сокол в небесата.

А за поведението на разпасаната обструкционистка групичка в този клас ще предложа специално разискване в съвета. Аз съм предложил и един друг казус, в по-добаващия писмен вид, г-жа директорката вчера, вярно, в своя си неподражаем стил, дори се опита в самия край на съвета да допусне един поставен от мен казус; тя неочаквано заяви в самия край на съвета, че по поставен в доклад на г-н Грънчаров казус била искала да прочете отговора на класната ръководителка. Аз казах, че такава точка в дневния ред няма. Тогава някой предложи Съветът да я гласува. Мигновено се гласува решение да се включи такава точка. Директорката понечи да чете доклада на класната, отнасящ се за моя доклад (!). Аз тогава заявих, че в такъв случай настоя-вам да се прочете по-напред моя доклад, щото хората ще обсъждат нещо, с което не

са запознати. Г-жа директорката ми предложи аз вкратце да предам, да прераз-кажа доклада си. Заявих, че държа той да бъде прочетен изцяло. Понеже г-жа Дирек-торката не беше взела този мой доклад, пък и народът напираше да си тръгва, тя раз-пусна Съвета, да видим кога (и дали изоб-що) някога ще бъде поставен за обсъждане този мой доклад. А има и други мои докла-ди, адресирани до Съвета, които г-жа Ди-ректорката държи "на отлежаване" в най-отдалеченото чекмедже да своето така пищно директорско бюро.

Това е. Бях съзнателен хроникьор или репортер. Бидейки блогър имам право да пиша за всичко, което ме е впечатлило в живота, който живеем. Блоговете са медия, при това все по-влиятелна. Е, това че освен блогър съм и учител, е подробност, която ми дава възможност да осветлявам какво става в тази така деликатна сфера на живо-та: животът в сферата на образованието. Не мога да се самолиша от такъв един чудесен шанс да допринасям с каквото мога за осве-тяването на случващото се в сферата на живота в нашите образователни или учи-лищни общности – на примера на нашето тъй знаменито и напредничаво училище. Е, виждате, поемам пълната отговорност за това, което правя. Смятам, че то е за добро-то на всички. Нека всеки да си разбира нещата така, както повелява съвестта му. Моята съвест ми диктува едно такова пове-дение. И правя каквото мога да не й изневе-рявам. Ако е грях това, нека да бъда обру-ган. Нека да бъда съден. Нека да бъда обиждан.

Нека да бъда уволнен най-сетне, колко му е?! Знаете, с интерес следя как напредва начената от г-жа директорката процедура за искане от Инспекцията по труда на разрешение за моето уволнение – в качеството ми на инвалидизиран по бо-лест това е единствената пречка, единстве-ното неудобство преди да се случи тъй дългочаканото от нея мое уволнение. Е, и съдът е известна пречка де, но там нещата ще се разглеждат на по-късен етап. Първом обаче да спазим процедурата.

Хайде чао на всичко, които доче-тохте този текст дотук. Хубав ден на всички! Радвайте се на многоликия и така шарен живот, който живеем. Да се живее в Бълга-рия е така вълнуващо, нали?! Признайте че съм прав поне веднъж де! Късметлии сме ний де, да не се оплакваме: такъв прелес-тен живот живеем, че нека да умрат от мъка и от завист разните му там презрени евро-пейци и американци. Какво знаят за живота те?! Нам те и на най-малкия пръст не могат да ни стъпят: ний, уважаеми дами и господа, сме същински титани! Титани на живота, мисълта и на делото дори! Урррраааа! Виват! Да живей!

19 НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯ ЗА ОБРАЗОВА-НИЕТО, СВОБОДАТА, НАДЕЖДАТА ЗА ПРОМЯНА, БЪДЕЩЕТО...

вторник, 25 февруари 2014 г.

Снощи разговаряхме с оня същия толкова интересен млад човек, чието есе вчера публикувах в блога: виж Размислите на един млад човек за различията между културите и образованието в България и САЩ. Разговаряхме във Фейсбук и му предложих да публикувам разговора ни - така би могло към нашата дискусия да се включат и други хора, щото проблемите, които обсъдихме, може да провокират инте-рес и у други хора. Обещахме си да про-дължим и друг път разговора; може да се получи интересна поредица. Оказва се, че научих доста неща от този младеж, което може само да ме радва.

Ето текстовия запис на разговора ни от снощи: Ненко Манолов каза: Здравейте! Разбрах от Р. И., че сте искал да ми публикувате есето, което написах преди две години. Имате разрешение. Не съм спрял да се развивам от тогава обаче и имам някои нови идеи – бих искал да ги обсъдя с Вас - както и да чуя вашите! Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Благо-даря Ви за разрешението Ви да публикувам Вашето есе! Сторих го, може да се прочете на ето този адрес. Ако имате забележки върху публикацията, моля, кажете, ще я поправя. Много ще ми е интересно да пого-ворим върху тия проблеми - и да обсъдим новите Ви идеи. Н.М. каза: Нямам забележки, супер е. Вие от Пловдив ли сте? А.Г. каза: Да, живея и работя вече близо 30 години в Пловдив. Вие учите в Карлово? Н.М. каза: Да, сега съм 12-ти клас. А.Г. каза: Преподавам философия. Н.М. каза: Ако искате да се видим следва-щия път когато дойда към Пловдив? Не знам обаче кога ще е това.

А.Г. каза: Много ми хареса Вашето есе, също така считам, че проблемите на обра-зователната система у нас следва да се дискутират, за да се търси изход от тежката криза. Да, разбира се, ще се видим, но можем да обсъдим въпроси от взаимен интерес и чрез интернет. Н.М. каза: Радвам се, че на специалист в тази сфера са му допаднали моите идеи! Напоследък тотално ми е писнало от учи-лище, както и на всички околни. Пак съм си отличник де – аз и няколко други сме "веч-ното присъствие". Учат се неща, които изобщо не са реални и то по начин, който не е практичен. Насила запаметяване. От стила "Учете – защото ще изпитвам!". Смя-там, че човек трябва да бъде свободен да бъде свободен. Да има избор на избор. А.Г. каза: Напълно вярно. Ако имате жела-ние и представите писмено новите си идеи, ще ги публикувам в блога, може да се появи дискусия, той се чете от доста мислещи хора. Н.М. каза: О... аз не съм ги структурирал в смилаем вид... те хвърчат из главата. А.Г. каза: Аз също смятам така: без свобода всичко се обезсмисля, а свобода нямат нито учениците, нито учителите в България. Н.М. каза: Когато човек учи по своя собст-вена воля това, което го интересува – тога-ва наученото е полезно и "живо". Например аз седя пред компютъра и се себеобразо-вам постоянно. А.Г. каза: Друг вариант, който бих Ви пред-ложил, е двамата да обсъждаме проблеми-те ето така, както сега, диалогично, и след това да публикуваме текстовия запис разго-вора ни; мисля, че може да стане интерес-но. Този е начинът, тази е вярната посока: човек да учи онова, което иска, което е преценил, че му е потребно; не да го учат. Н.М. каза: Ами... щом публикуване е целта, добре. Как се постъпва, като интервю ли, или вече е започнал разговора? А.Г. каза: Ами ако имате възможност и време сега, можем да продължим, ако пък искате, можем да се уговорим в близко време да поговорим пак, както предпочита-те? Н.М. каза: Може и сега. А защо ми говорите на "Вие"? Аз съм по-малък от Вас. А.Г. каза: Аз смятам, че тия проблеми са важни, а за жалост у нас много не се говори по истински важните проблеми; затова предлагам да разговаряме, а като публику-вам разговора ни, може и други хора да се включат, да започне по-смислена дискусия.

Ами говоря Ви на "Вие" понеже и Вие ми говорите така, за да сме равнопоставени; смятам, че така е възпитано. Н.М. каза: Добре, така да е. И щом имате читаемост това звучи като идеалното място. Та как се започва? А.Г. каза: Аз бях преди седмица на Първата национална среща за свободно образова-ние в България, която се проведе в София; беше много интересно, имаше участници от чужбина; публикувах доста неща за срещата в блога си, можете да ги потърсите когато имате време и желание. Там беше и проф. Яков Хехт, основател на първото така наре-чено "демократично училище" в Израел, той е написал книгата "Демократичното образо-вание", преведена е на български. Чух и прочетох от него неща, които силно ме впечатлиха. А иначе разговора можем да го водим съвсем свободно, Вие каквото искате да ме питате, аз каквото искам, без никакви ограничения. Н.М. каза: Аз даже не знаех, че има такива срещи. Какви теми намерихте за интересни? А.Г. каза: В момента този образователен модел, т.н. "демократично училище" се разпространява в света, предстои и в Бъл-гария да се създаде такова; интересното е, че в него няма задължителни предмети, няма класове, програми и пр., всеки ученик учи и прави каквото иска, напълно свободно Как Ви изглежда това? Учениците в условия на свобода развиват у себе си способности и качества за пълноценна изява на личнос-тите си в едно свободно и динамично раз-виващо се съвременно общество. Н.М. каза: Бях чувал, че във Финландия било такова. Това е голяма крачка напред. А.Г. каза: Вие какво мислите, какво би се получило ако у нас като експеримент се направи нещо такова: всеки в училище да учи само каквото иска – и както иска? Някои хора смятат, че нашенският манталитет щял да доведе до "свободия" и до безсмислен хаос. Н.М. каза: Ще се появят истинските цветове на всеки. Ще има много голяма група, която изцяло ще спрат да идват на училище - и няма лошо в това. Няма добро, но няма и лошо. ОБАЧЕ вече няма да имат правото да казват, че държавата им била виновна, че родителите им са виновни, че учителите са виновни за това, че не са успели. А.Г. каза: Така е. Н.М. каза: Това би вкарало в съзнанието на Българина една голяма и важна идея, конт-рабаланса на свободата - задължението. Човек е свободен да прави каквото си иска,

20 но не и да бяга от последствията от реше-нията му. Това е за Байганьовския мантали-тет. Няма да има загуба. То вече почти няма какво да се губи. Ще има хора, които ще си карат по старому. Ще си учат за професия и толкова. А.Г. каза: Именно: да поемеш пълната отговорност за себе си; това няма как да стане ако го няма избора; поради липсата на свобода хората стават безотговорни и все търсят на някой друг да прехвърлят собствената отговорност. Н.М. каза: А тези другите, тези, шантавите, тези, които жадуват за знание – те биха се възползвали най-добре от промяната. А.Г. каза: Така е. Съгласен съм; всеки ще може да разполага със себе си и да постиг-не онова, за което има потенциал – и та-лант. Н.М. каза: Най-вече волята определя. За-белязал съм напъни на революция напос-ледък – е, те са винаги там. Вродено е в човека да се бунтува. Обаче много често тези енергии се вливат в това да се пуши зад училището, да се показва човек, че не го е страх да наруши правилата. А ако няма правила, ако няма задръжки – в какво би се фокусирала тази статична енергия? Според вас? А.Г. каза: Аз много мисля напоследък за това кои могат да бъдат движещите сили на промяната в българското образование и училище. И смятам, че младите хора следва да бъдат основната движеща сила. Инте-ресно ми е Вие как мислете по този въпрос? Колцина според Вас сред младите, сред вашето поколение са бунтари и могат да се възползват в позитивна посока от предизви-кателствата на свободата? Понеже у нас поголовно липсва съзнание за свобода, много е възможно "даването" на свобода първоначално да породи анархия. Н.М. каза: Въпросът е много по-широкооб-хватен. Не смятам, че изобщо е нужно да се хабят енергии в революция, в бунт, в уни-щожение. Не се създава един Нов Свят като се унищожава старата система, а като се сътвори друга, която прави старата ненуж-на. Колко биха се възползвали от такава промяна? Може би 5%, 15% МАКСИМУМ. В началото. Понеже те вече са достигнали нужното ниво на развитие на съзнанието. А после лека полека и другите. Това, което вие наричате анархия смятам, че е хаос. Това, което аз наричам Анархия е социален строй, който някои наричат "Гражданско общество". Ако капитализма е всеки за себе си, то анархията е всеки за всеки. Капита-лизмът води до социализма, води до кому-низма, води до анархия. Движещият фактор на целия този процес, обаче, е съзнание.

А.Г. каза: Мисля, че Ви разбирам. Въвеж-дането на промени "отгоре" – евентуално, щото "отгоре" липсва воля за такова нещо – е "нож с две остриета"; би следвало проме-ните да почнат да се пораждат в процеса на реалния живот – и едва постфактум да се узаконяват и фиксират като правила. Н.М. каза: Така е. А.Г. каза: Дали обаче има в съзнанията на младите умонастроения, които биха подкре-пили промени по посока на либерализация на системата, за внасяне на промени по посока на реална свобода? Н.М. каза: Не мога да отговоря с една дума. И има, и няма. То темата, по която почнахме да разговаряме, е голяма, има много мо-менти и аспекти; тъй че едва ли сега ще можем кой знае какво да постигнем; но поне да я започнем. Като цяло – трябва да има, ако ще ни има! В момента сме в епоха на промяна, на развитие. Слънцето тепърва започна другата половина на обиколката си около Великия Център на галактиката. А.Г. каза: Щото положението е тежко, про-пилява се най-ценния капитал на една на-ция: личностният, човешкият капитал; неп-ростимо е агонията на образователната система да продължава още с години. Това за Слънцето не го знаех, интересно е... Н.М. каза: Нека обясня. Всичко е вълни. Материята е просто втвърдена енергия съществуваща, на ниско ниво на вибрация. Както денонощието има две половини – ден и нощ. И годината може да се каже, че също има две половини. Възходящ и низходящ, в които през едната половина от топло (и светло) става студено (и тъмно). И през другата половина се минава от мрак към светлина. По същия начин нашето слънце, барабар с всички планети обикаля центъра на галактиката. Това обаче отнема хиляди години. И ние таман започваме да се приб-лижаваме. Както се знае, светлина = зна-ние, светлина = живот, светлина = съвър-шенство. А.Г. каза: И сега в каква половина навлиза-ме: от светлина към тъмнина или обратно-то? Н.М. каза: За този галактичен цикъл става дума. Преди няколко години тепърва започ-нахме да се приближаваме. А.Г. каза: Така е, то и думата свят иде от светлина. Н.М. каза: Това може да се види в светов-ното пробуждане, което се случва. То е експоненциално. А.Г. каза: Дай Боже да е така както казвате!

Н.М. каза: Това си има астрономически доказателства. А.Г. каза: Значи има надежда за промяна към по-добро? В световен, общочовешки план. Н.М. каза: И древния календар на Маите крие много интересности... Да! Но по-скоро "избор" е правилната дума. Ще си позволя да цитирам Екхарт Толе: "Промяната на човешкото съзнание вече не е лукс, който е постижим само за малцина, а необходимост, за да не се самоунищожи човешкият вид." Това имах предвид когато казах, че "трябва да има, ако ще ни има" в отговор на въпроса дали го има нужното съзнание при младите. А.Г. каза: Ето нещо за идеята на демокра-тичното образование; то се връзва с това, което казвате: значи навлизаме в период на големи позитивни промени, което е радва-що. Но ако не сме адекватни на повелите на времето, на епохата, дали пък няма опас-ност да се саморазрушим като култура и като нация? Н.М. каза: Изборът е лично Ваш, наш, на всеки един човек. Момент, да прегледам пратеното... А.Г. каза: Аз все се страхувам от това, че хората у нас, които, да речем, обичат сво-бодата, сме малцинство, сме нищожно малцинство, което не вещае добро за цяла-та общност. Н.М. каза: Може да е така, но няма смисъл от страх. Това за Ritalin го знам. В САЩ има епидемия от една болест, наречена там ADD/ADHD. Което се превежда нещо като "липса на внимание и хиперактивност". Ами това не е ли знак, че човек е дете? Когато човек се роди първите две години го учим да върви и да говори... А следващите 16 да седи и да мълчи!!! Не виждате ли нещо... ненормално в това? Отделили сме се от природата, от себе си, от собствената си природа. Споделихте, че се страхувате, че много малко хора всъщност обичат свобо-дата, че няма наличие на съзнание за сво-бода. А защо е така? Толкова много енергии са вложени да се потиска човешкия харак-тер и натура, колкото и да се опълчват на това. А.Г. каза: Така е. Вярно говорите. Н.М. каза: Има сила, огромна сила, непо-нятна творческа сила да се творят чудеса. А.Г. каза: Споделям! Н.М. каза: Тя не е в някои от "тях", нито в някой от нас, а във всеки един от нас.

21 А.Г. каза: Попаднах на сайта на Яков Хехт, има много негови лекции (клипчета), Вие знаете английски, може да Ви е интересно да го послушате; много интересен човек. Н.М. каза: И стига да намери почва за раз-витие, а не да се потиска – ще сътворим един свят, непонятен за сегашните предста-ви. А.Г. каза: Радвам се, че сте оптимист! По принцип споделям една такава нагласа. Ами много ми беше приятно, друг път можем да продължим; аз доста време изкарах пред компютъра, нуждая се от почивка; лека вечер! Н.М. каза: Аз ще видя сайта му по-обстойно, както и нещата, които ми пратихте. Беше ми приятно, дано не съм ви отегчил с идеите ми, може следващия път да обясня точно как са свързани с това, което виждаме. Благодаря за отделеното време! А.Г. каза: Изобщо не сте ме отегчил! Нап-ротив, много ми е интересно. С удоволствие ще разговарям пак с Вас. Н.М. каза: Радвам се, и аз така. А.Г. каза: Впрочем, това, което си погово-рихме сега, има ли проблем да го подготвя за публикуване в блога; преди това ще Ви го изпратя за да внесете промени ако искате? Аз смятам, че диалогичната форма не е за пренебрегване, напротив, много е добра. Н.М. каза: Няма никакви проблеми, би ми било много драго. Има място даже и за продължение, понеже сега едва-едва поче-сахме повърхността на нещата и има още много за говорене. А.Г. каза: Да, точно така; ще продължим, сега това беше само най-общо въведение. Добре, като имате време и настроение за разговор, обаждайте се. Н.М. каза: Разбира се, Вие също. Лека вечер!

ЕПОХАЛНИЯТ СЪДЕБЕН СПОР С МНО-ГОУВАЖАЕМАТА Г-ЖА ДИРЕКТОРКА НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ СТИГНА ДО ВЪРХОВ-НИЯТ СЪД НА РЕПУБЛИКАТА!

По обжалваното пред Върховен касационен съд РЕШЕНИЕ № 2075, гр. Пловдив, 18.12.2013 г. на Окръжен съд в Пловдив, с което на втора инстанция беше отменена заповед за дисциплинарно нака-зание "Предупреждение за уволнение", наложена ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова в срок 1 месец от връчването ми на Касационната жалба и съобщението следва да подам

писмен отговор; ето, налага се да седна и да напиша такъв отговор, щото по това дяло отново нямам адвокат; е, написах следния писмен отговор:

Чрез Окръжен съд - Пловдив VII състав по гражданско дело № 2819/2013 г.

До Върховен Касационен съд – гр. София

ПИСМЕН ОТГОВОР

от Ангел Иванов Грънчаров, въззиваема страна по касационна жалба, подадена от адв. Т.П. – АК – Пловдив, пълномощник на ПГЕЕ-Пловдив, представлявана от Стоянка К. Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми върховни съдии, Във връзка с горепосочената каса-

ционна жалба се считам длъжен да заявя, че изцяло подкрепям като разумно, спра-ведливо и законнообосновано Решение № 2075 от 18.12.2013 г. на Пловдивски Окръ-жен съд, VII граждански състав, постанове-но по въззивно гражданско дело № 2819/2013 г. – и на това основание моля уважаемият съд да потвърди същото това решение, с което да го направи окончателно и непоклатимо.

24 февруари 2014 г., гр. Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

(подпис: А.Грънчаров)

ПОЛУЧИХ МНОГОЗНАЧИТЕЛЕН АДМИ-НИСТРАТИВЕН ОТГОВОР ЗА ТОВА ЗАЩО НЯМА ДА ПОЛУЧА ДОСТЪП ДО ОБЩЕС-ТВЕНА ИНФОРМАЦИЯ

вторник, 25 февруари 2014 г.

Понеже в блога ми идват и адвока-

ти, та с оглед на това някой от тях евенту-ално да ми даде съвет публикувам следния наистина многозначителен отговор. В тази връзка, независимо от това, че аз самият не съм с юридическа правоспособност, преце-них, че ми се налага да реагирам по след-ния начин:

До г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив

До г-жа Ст.Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив

ЗАПИТВАНЕ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор,

Многократно по надлежния ред, в

писмен вид, съм искал достъп до информа-ция от г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив, но такъв ми е бил отказван, примерно нито веднъж не съм запознат с резултатите от проверки на висшестоящите органи, пре-дизвикани от мои жалби; всичко това се държи от мен в дълбока тайна. Също така г-жа Директорката постоянно говори за някак-ви хипотетични жалби от родители и учени-ци по мой адрес, но аз така и не съм наясно какво пише в тия "жалби", какви претенции евентуално имат тия хора и пр.; тия неща също се държат в най-строга тайна от мен. Примерно преди време г-жа Директорката инициира някакво "открито писмо на колек-тива до Министерството" с подписка по мой адрес, със съдържанието на което, въпреки моите опити, не можах да се запозная, което автоматически превръща този документ в нещо като "колективен донос". След пос-ледната проверка на мои часове, осъщест-вена от републиканския експерт по фило-софия г-н Коста Костов и от инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа Антоа-нета Кръстанова в директорския кабинет ми беше дадена възможността да се запозная (да прочета) един много любопитен адми-нистративен шедьовър, именно "констати-вен протокол", написан от тия проверяващи, в който ми бяха изброени крайно любопитни предписания, препоръки и пр.; тъй като ми

22 се дава срок да изпълня тия предписания, а пък аз нямам възможността да ги запомня наизуст, помолих да ми се даде ксерокопие от документа; г-жа Анастасова поиска от мен да се обърна с писмена молба по този повод, ала присъстващият на това връчване г-н РУМЕН РАДЕВ предложи да ми се даде копие и без такива формалности. Да, ама не, такова копие не ми беше връчено; нало-жи се да се обърна с писмено искане до г-жа Директорката, на което тя ми отвърна ето как: (фотокопие от нейното уведом-ление)

В тази връзка искам да заявя следното:

1.) Събирането на писмени съгла-сия от всички "трети лица", имащи интереси около този документ, може да се тълкува като "пращане да гониш Михаля", щото аз лично не си представям това как г-жа Анас-тасова ще получи и събере писмените съг-ласия и разрешения от всички ученици, на които преподавам, а също така и от техните родители; при невъзможност да се осъщес-тви такава една операция това означава, че г-жа Анастасова фактически ми отказва да ме запознае със съдържанието на един документ, който касае само мен;

2.) Изобретяването на такива ори-гинални процедури от страна на г-жа Дирек-торката за достъп до обществена информа-ция е своеволно нарушение на предписания на съответния закон, регламентиращ пре-доставянето на такава информация;

3.) Моля висшестоящите админис-тративни органи да се намесят и да предот-вратят нарушаването на закона от визира-ното длъжностно лице, като в крайна сметка ми осигурят достъп до интересуващата ме и също така касаещата ме информация.

Надявам се, че ще бъде направено нужното този кафкиански административен възел да бъде развързан някак. Все пак искам да напомня, че живеем в 21-век, че България е член на Европейския съюз и също така се опитва да бъде една нормална демократична държава, в която правата, свободите и достойнството на гражданите не се нарушават по такъв един фрапантен начин. 25 февр. 2014 г., Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

ЖИРИНОВСКИ КЪМ УКРАИНЦИТЕ: "НА-ЛЯГАЙТЕ СИ ПАРЦАЛИТЕ – КАТО БЪЛ-ГАРИТЕ И СЛОВАЦИТЕ!"

Jenia Georgieva , ТАЗИ РУСИЯ В НАШАТА БЪЛГАРИЯ – ВЕЧЕ НЕ! Нямам думи!

Чуйте от вчера Жириновски от Москва към украинците:

"Вие живеете на руска земя! При-бирайте се в Лвовска губерния и си НАЛЯ-ГАЙТЕ ПАРЦАЛИТЕ, КАТО БЪЛГАРИТЕ и словаците!"

РАЗМИСЛИТЕ НА ЕДИН МЛАД ЧОВЕК ЗА РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ И ОБ-РАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ И САЩ

понеделник, 24 февруари 2014 г.

ТЕ ЛИ СА ЛУДИТЕ, НИЕ ЛИ СМЕ?

(Размисли и идеи за психоклимата в учи-лище)

Какво означава думата култура?

Културата се появява, когато хората се сдобият със свободно време и не го използ-ват само за набавяне на храна. Всички човешки култури до ден-днешен са си съз-дали свободно време и го употребяват по толкова различни начини, колкото са и самите хора. На пръв поглед всички ние изглеждаме коренно различни – европейци, азиатци, африканци, латиноамериканци, но всъщност сме едно. 99% от човешката ДНК е еднаква, даже 97% съвпада с тази на шимпанзето. Културите на отделните общ-ности външно изглеждат напълно различни,

но стойностите в основата на всяко чо-вешко общество са едни и същи. Семейст-вото, любовта, уважението, моралните норми и духовността имат много високопос-тавена и изразена роля в човешките общес-тва и култури. Но понякога човекът, за негов късмет или не, се сблъсква с култури, които като че ли нямат нищо общо помежду си. И той започва да се чуди: „Те ли са лудите, ние ли сме?” А какво да прави, когато тряб-ва и да избира между тях? Ще споделя опита си от личния ми контакт с два донякъ-де противоположни свята и учебни системи.

Би било редно досега да съм се представил! Казвам се Ненко Манолов и в момента съм на 16 години. Родих се в Бъл-гария, но когато бях на три години, се пре-местихме да живеем в град Чикаго, в САЩ. Там прекарах голяма част от досегашния си живот, но се връщах в България почти всяка лятна ваканция. Вземах изпити, за които бях подготвян от баба ми – начална учителка, за да получа и българско образование (освен американското). Преди около година ре-шихме да се върнем окончателно в Бълга-рия и така ефективно опознах две коренно различни образователни системи, две ярки и пъстри култури, два велики и горди наро-да. Развил съм си глобален мироглед – с отворено мислене към нови идеи.

Културите на двете страни, в които съм живял, са съвсем различни. Американс-ката култура е структурирана върху идеята за свободата – първо религиозната, после и личностната свобода, изразяваща индиви-дуалното развитие. Човек е свободен да прави каквото си реши в живота, без никой да има правото да го спира, стига да не пречи на друг да осъществи същото. Това е така наречената „американска мечта”. Оба-че за да се постигне тази свобода, е нужно да се поставят доста правила и закони. Тези закони ограничават някои, но за сметка на това предпазват други. В училищата децата с изявени интелектуални способности и интереси биват подкрепяни, а неуспяващите или тези с проблемно поведение се отстра-няват в други групи, за да не пречат на желаещите да прогресират. Всеки се разви-ва отделно, конкурирайки се с останалите, но без да ги спъва и спира по пътя им.

Възможно е в момента да се чуди-те как постигат това. Има много фактори, но главният е дисциплината. Правилата са твърдо установени, със строга система от наказания при нарушаването им. Стандарт-ното наказание се нарича „detention” (за-държане, арест) и се състои от един астро-номически час преди или след училище, когато ученикът, заедно с други, заслужили такава мярка, отива в една широка подзем-на стая с нисък таван. Там провинилите се седят на чинове без да мърдат, без да вдигат шум, без да спят и без да ползват каквато и да било съвременна технология. Позволено им е четенето на книга, ученето и блеенето. Това стандартно наказание се

23 получава примерно заради две неизвинени закъснения за час, или едно неизвинено отсъствие, или заради викане в коридора през междучасието (т.е. за съвсем дребни провинения, на които никой не обръща внимание в българското училище).

Все пак намирам тази система за прекалено строга. Всички междучасия там са по пет минути, без голямо. Има отделено време за обяд (15-20 минути), когато учени-ците седят в стола и се хранят машинално, без правото на много свободни движения. Те не могат да напускат даже сградата на училището си от 8:00 до 15:30 часа, т.е. през целия учебен ден. Това потиска учени-ците и създава ненужни и необичайни за тяхната възраст стрес и притеснение. Пси-хичното напрежение да спазваш правилата се проявява първо подсъзнателно, но после се осъзнава и определя като нормално – например стресът от контролната работа или притеснението от наказанието, което ще те връхлети, ако закъснееш за час с минутка-две. Творческите, нестандартни личности, които не приличат на роботи, понякога не издържат. Аз започнах да заек-вам в края на пети клас точно поради при-теснение. До известна степен това се за-дълбочи и завладя живота ми, като по едно време се бях отказал съвсем от говоренето и тайно се надявах учителите да не ме карат да отговарям на въпрос или да не ме изпитват устно, въпреки че имах достатъчно умствени умения да се справя. Когато се връщах в България през лятото, състояние-то ми се подобряваше, но едва няколко месеца след окончателното ми преместване тук, се отървах от този си недостатък на-пълно. Очевидно е, че крайностите и в училищната дисциплина не са добри, и че е нужен баланс между правилата. Все пак американската система се приближава повече към идеалната учебна среда, според мен, и ние можем много да научим от нея за подобряване на живота ни в училище.

Сегашната българска култура ся-каш няма нищо общо с американската. Изградена е на базата на обичаи от хиляди години назад и на новооткритата свобода след разпадането на Съветския съюз. В училищата наказанието се състои в строго говорене от страна на учителя или заплаха-та: „Ще те изгоня от часа с отсъствие!” Тази заплаха в повечето случаи така и остава нереализирана. Да, на пръв поглед изглеж-да, че в училищата ни учениците имат пове-че свобода, но, в такъв случай, това добро нещо ли е? Може ли един индивид да се изгради като зряла, качествена личност в такава среда? За човека, израснал отвъд океана, цялото общество му се струва като голяма джунгла, пълна с лудеещи маймуни, и тук-там по един Цар Лъв, борещ се за мира и собственото си благополучие, както и на обществото около него. Все едно – като „eлф между орки”! Българското общество е много по-пасивно от американското в доста

направления. Повечето от хората не мислят със собствените си глави, а чакат някой водач да дойде и да ги поведе като стадо. Но водачът, който се харесва на мнозинст-вото, по правило не умее да помага на другите, а напротив – ги потиска. Това осо-бено се проявява в класната стая. При ежедневните сблъсъци в клас се открояват ролите на жертвата, атакуващия (атакува-щите) и неутралното мнозинство, което чрез мълчанието си подкрепя атаката. Често по-знаещите са потискани от другите, подигра-вани са, когато се опитат да се изкажат, а това е вид насилие, което не се наказва по никакъв начин, т.е. изглежда и се приема за нормално поведение. Но не е такова, нали?

Защо се създават гореописаните сценарии? Жертвите се избират, защото са по-различни от останалите, и остават жерт-ви, понеже са по-слаби от тях. Животните, например, се страхуват от непознатото и затова, вместо да се заемат с изследването му, те бягат от него или се настройват сре-щу него. Така става и в класната стая. Мно-зинството не разбира по-надарените умст-вено и затова се настройва срещу тях, вместо да се опита да ги оцени положител-но или поне да ги опознае. Създава се разрив между свободомислещите, интелек-туални индивиди, и отказващите да мислят самостоятелно почитатели на масовата култура, превърнали се в нейни роби. Голя-мата ирония в този случай е, че тези „мра-зещи да мислят”, първични личности се проявяват като по-силната фракция поради простата причина, че са по-многобройни.

Преобладаването на този тип кул-тура – масовата, ориентирана към забавле-ния и низши удоволствия, се отразява и на облика на градовете. В града, в който жи-вея, не съм видял активно действащо заве-дение, посветено на интелектуалното раз-витие на личността, обаче има няколко работещи дискотеки и кафенета на всеки ъгъл. Извън училището стилът на живот, проповядван от масовата култура, е на преден план и доминира – това личи от неговото натрапващо се присъствие. Тези, които не го подкрепят, биват охулени. Мла-дежите с по-разнообразни, духовни интере-си няма къде да се събират, нито някой се заема с организирането им, и така те лека-полека изчезват. Или се сливат с остатъка от обществото, или го отричат напълно и скриват вътре в себе си истинската си същ-ност, така че да не е в зрителното поле на останалите. По такъв начин, обаче, те не-съзнателно се самоунищожават.

Много отчайващо може да звучи всичко дотук, но това е истината – видяна през очите, обмислена от мозъка и написа-на от ръцете на един впечатлителен десе-токласник в средата на цялата бъркотия, в която е попаднал. Трябваше да давам идеи в есето си, нали? Може би се чудите докъде ще стигна с тези остри описания и студени мнения? Ето, оттук почват идеите!

Манифестацията на проблеми-те се вижда в класните стаи, които са клю-чов елемент към решаването им. Хората, които са измислили и построили образова-телната система на България, сигурно са мислели, че като сложат много ученици с различни умствени способности и интереси в един клас, по-умните ще поощряват дру-гите и ще ги дърпат нагоре. Обаче много често става точно обратното! Затова пред-лагам преструктуриране на системата така, че най-силните ученици да са отделно от останалите – не като цяло, а в различните области. Вместо да има паралелки („а”, „б”, „в” клас), всеки ученик да учи по собствена програма, построена според неговите пот-ребности и изисквания. Така в часа по био-логия ще бъда с едни съученици, в часа по история – с други и т.н. В Чикаго също се движехме в различни учебни потоци, като изборът на всяко дете бе зачетен от съста-вителите на учебната програма. Добре е да се сформират различни групи и нива на обучение в самия предмет, определени не от броя часове, а от концентрацията на материал. Примерно, един отличен матема-тик с недобри литературни умения би си избрал и структурирал програмата по такъв начин, че да е в по-напреднала група по математика и в по-опростена – по литерату-ра. Разбира се, ще има и такива, които ще са като цяло в по-ниски или по-високи групи, но така ще са обкръжени всеки час с хора от почти същото ниво като тях, поне по този предмет, и няма да си пречат едни на други. Слабите няма да изостават и силните няма да тъпчат на едно място с материал, който отдавна са разбрали.

Извън училище присъствието на простотията е неизбежно, но би било хубаво в нашата образователна институция да се усеща противоположното – да доминира духовността! За да се поощри интелектуал-ното развитие на учениците, бих предложил следучилищни занятия, спонсорирани от училището – клубове, кръжоци и СИП-ове, например. Те да бъдат организирани по интереси, като клубове по астрономия, фотография, дебати, шахмат, танци, ак-тьорско майсторство, и т.н. Нека тези заня-тия в училище бъдат пропагандирани поне до същата степен, до която се пропагандира простащината, секса, насилието и алкохола от масовата култура извън него! По този начин училището ще подкрепи желанията и интересите на по-интелигентните си учени-ци, подтиквайки и другите да се стремят към подобни идеали.

Дисциплината е следващият важен фактор за по-доброто функциониране на училищния живот. Един незаинтересуван ученик не трябва да има правото да се подиграва на учителя и да пречи на онези, които искат да научат нещо, но уви – систе-мата му го позволява. Бих предложил да се вземат идеи от американската учебна сис-тема, като съзнавам, че в тази област (на

24 дисциплината), е трудно да се предприемат промени, без да се извърши огромна ре-форма в образованието ни. Аз самият съм за такава реформа, но все още нямам нито знанията, нито умението да я осъществя. Само идеи мога да давам, за мое собствено добро и за доброто на връстниците ми, които един ден ще станат пълнолетни чле-нове на обществото. Плевелът най-лесно се отстранява, когато е малък, и затова е хуба-во проблемите на обществения живот да се решават още преди да са станали много сериозни, а именно – когато са все още в началния стадий на развитието си – в учи-лищата.

Освен спазването на дисциплината много важен фактор е и поощряването на доброто и на добрите постъпки. До известна степен това се прави, но много ограничено. Учениците се похвалват предимно за наме-рени пари или мобилни телефони, но това е недостатъчно. Трябва да се оценяват ежед-невните малки постъпки, проявите на веж-ливост, защото те са най-важните – от тях тръгва доброто. Примерно всяка седмица по един ученик от всеки клас да бъде избиран от класния ръководител, за да получи наг-рада „звезден ученик”, като се декларира това на всеки клас и се слагат листове със снимка на учениците и информация за добрите им постъпки на специално място в коридора, посветено на такива награди. Постъпки като помагане на приятел в беда, отличен успех, прояви на честност или добра дисциплина несъмнено заслужават поощрение. По такъв начин примери за другите ще станат добрите действия, а не лошите.

Започнах есето си с възхвала на свободното време като белег за културата на дадено общество. Днес учениците, които разполагат с много свободно време, се чудят как да го пилеят, вместо да го посве-тят на културното си развитие, а това не е от полза за никого. И най-вече, не говори добре за нивото на образователната ни система. Ненко Манолов, 10 „б” (Есето е писано преди две години, сиреч, авторът му сега вече е 12-ти клас; с есе-то си този млад човек е спечелил някакъв национален конкурс преди 2 години.)

НЕКА НА ПРЕДЕН ПЛАН ИЗЛЕЗЕ ЛИЧ-НОСТТА НА МЛАДИТЕ – ОЩЕ ЗА "ЕКС-ПЕРИМЕНТА ПО СВОБОДА", ЗАПОЧВАЩ В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Ще ми се да си продължа разсъж-

дението, подето ето тук: Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите ча-сове по философия и гражданско обра-

зование; оказва се, там съм изложил само първата част от своята идея за някои въз-можни промени ("за умерен прогрес в рам-ките на закона") в наличната образователна система; сега ще добавя втората част, за да се "закръглят" нещата.

Значи трябва да правим нужното винаги да се появява момент на избор за учениците - пък и, защо не, за учителите; без избор няма свобода, без свобода няма отговорност, без свобода всичко се обезс-мисля. Щом обаче се появи елемент на избор, поражда се усещане за свобода, това усещане вече е предпоставка за осъзнава-нето на собствената отговорност за онова, което си избрал; учениците следва в учи-лището да научат поне ето това: че за всич-ко, което правиш, което си позволяваш, следва да поемаш пълната отговорност. Но как да се появи такова едно съзнание след като свободата в нашите училища е забра-нена? Сега сфащате ли защо всичко у нас се е обезсмислило? (Тази дума "сфащате" нарочно я пиша така, звучи ми по-колорит-но, пък и е по-близка до народната душа; звучи ми някак "възвишено-байганьвски"!)

И ето, аз предлагам учениците най-напред да имат възможността да изби-рат: дали да остана в часа по философия или да ида на друго място, да ида да свър-ша някаква друга работа, за която преценя-вам, че ми е по-потребна, по-интересна или не знам си каква още. Казах също, че за да узаконим някак този избор, се възползваме от правото на учителя да "гони" учениците, на които не им се учи, които по тази причина и пречат на учебния процес; е, за да не се стига до същинското гонене, ний предприе-маме едно специфично "доброволно гоне-не", с оглед да узаконим цялата работа. Аз обясних там защо го правя. Това от една страна. Ето обаче и другата, не по-малко съществената страна: а какво ще правим с ония ученици, които все пак решат да оста-нат в чака по философия?

Надеждата е, че щом са останали, че щом са решили да останат, щом са го избрали, значи часът ще мине на потребно-то ниво; ти ученици, предполага се, ще се включват в обсъждането, ще дискутират проблемите, ще се изказват, ще питат, ще се интересуват и пр. И ще си изкарват по този начин оценки. Но тия същите ученици, дето ще предпочетат да останат, също са претоварени с тежката програма, съставена от безжалостните министерски чиновници, много е възможно те да не са се подготвили

за часа просто защото не са имали вре-ме да почетат по един такъв "лесен пред-мет" (в някаква класификация на МОН за учебните предмети философията заедно с физическото възпитание и категоризирана в групата на "най-лесните предмети"!). С оглед на това обстоятелство е нереалис-тично да очакваме всички ученици да са се подготвили за часа. По тази причина аз предлагам втора възможност за избор: сам да избираш дали ще участваш в обсъжда-нето или ще се задоволиш само с ролята на слушател в дискусията. Изпитването с оглед на това отпада. Имам предвид изпитването по нежелание, по преценка на учителя. Обаче все някой трябва да се изказва. С оглед да не се получи така, че всички уче-ници да не са подготвени, аз предлагам на учениците си следното.

Нека сами да решат кои по даде-ната тема да са се подготвили – с оглед да бъдат водещи в обсъждането. Ако искат, могат да ми кажат кои ще бъдат ония, които следващия път, един вид, ще бъдат изпита-ни. Тоест, ще се подготвят и ще участват в обсъждането. Примерно пет ученика за новата тема, която ще се обсъжда следва-щия път, сами и доброволно поемат анга-жимента да се подготвят, кой както иска и доколкото намери за добре, учителят може дори да запише тия "доброволци" за изпит-ване, та да се реши въпроса и да не стане така всеки да е разчитал на другите да се подготвят, а в резултат никой да не се е подготвил. Е, може и още по-добре ще бъде самите ученици да определят и да се раз-берат помежду си кои за следващия път, един вид, "ще се пожертват" да учат по философия и да бъдат най-активни в об-съждането. Това нека да бъде тяхна грижа, аз така предпочитам, не ща да им се меся в тия неща. Така ще се засили моментът на самоуправление, който също е важен. И ето как ми се ще другият път да протече самия час.

Първо ония, дето не щат да стоят в часа и предпочитат да бъдат "изгонени" с оглед да идат да се занимават с нещо дру-го, ще ги "освободим", те ще напуснат клас-ната стая (като учителят все пак ще фикси-ра номерата им в дневника, с оглед всичко да е "законно"; след часа, като дойдат при учителя, отсъствията им ще бъдат премах-нати, анулирани). След това започва самият час. Обикновено учителят по философия играе основна активна роля, аз предпочи-там това също да се промени. Нека той да мине на по-заден план, а водещата роля да се поеме от тия петима ученика, дето са се ангажирали да се подготвят по темата и, така да се рече, са нещо като "експерти" по нея. Те и петимата ще излязат отпред и ще трябва да проведат обсъждането и дискуси-ята, ще бъдат и нещо като "докладчици", и също така ще задават въпроси, ще дискути-рат помежду си, както искат да се предста-вят, нека да проявят творчество и фантазия,

25 нека сами да измислят как ще оползотворят това време, което е отделено за обсъжда-нето. Те ще играят и ролята на "учители", те ще бъдат главните, ще бъдат водачи и прочие. Те ще отговарят също така и за реда в залата, ще правят нужното да има потребната обстановка. Учителят, разбира се, може да се включва на моменти в об-съждането, но на правата на всеки друг участник, не да бъде в привилегированата позиция на "всезнайко", който всичко реша-ва, води, налага и прочие. Идеята е тази негова роля на пълен "монополист" на зна-нието, тази негова привилегирована пози-ция да бъде подкопана и премахната - с оглед по-цялостно да почнат да се изявяват учениците. Всъщност цялата работа е, че този час по философия в моето разбиране е място за изява на личността на учениците, те да се упражняват да мислят самостоя-телно, да търсят истината, да опитват и прочие. А не да бъдат подчинен елемент, която само да изпълнява инструкциите на преподавателя-многознайко (или "всезнай-ко"). Даже когато учениците се объркат съвсем и изпаднат в състояние на пълна неяснота или обърканост, даже и тогава учителят не трябва да се намесва и да решава проблемите; най-умната позиция е да казва в такъв случай "Не знам! Помисле-те вие! Вие решавайте! Вие търсете изход от затруднението си!", щото обади ли се, "помогне" ли им, то това е, така да се рече, "мечешка услуга", която убива целия смисъл на работата. Онова, което учениците пос-тигнат сами, само то ще има за тях значе-ние, само то ще бъде ценно: защото е тяхно постижение, тяхно откритие. Иначе всичко се обезсмисля.

Това е в основни линии. Даже след като мине обсъждането и се струва, че този въпрос, каква оценка да се пише на изяви-лите се ученици, може да бъде обсъден и решен в диалог на преподавателя с учени-ците; нека мнението му да бъде меродавно, но той би следвало да се съгласи с техните предложения. Всички други ученици, дето присъстват на обсъждането, биха могли да участват в него било със задаване на въп-роси, било с изказвания; те също могат да се изявяват, също могат да допринесат, също ще може да получат оценки. Но мо-ментът с оценката нека да остане второсте-пенен, друго нека да излезе на преден план: именно възможността във всеки момент да избираш и сам да решаваш какво да пра-виш. Нека на преден план да излезе свобо-дата на младите, именно участието им в един самоуправляем процес, тяхната са-мостоятелност, възможността за по-пълноценна и наистина свободна изява на личностите на учениците, за вземането на отговорни решения от тяхна страна и пр. Тези неща нека да бъдат водещите и съ-ществените, всичко друго са подробности. Ето как философията може да даде пример за това, че в рамките на съществуващата

система са възможни промени, които да се превърнат в онези искрици, които един ден ще подпалят огъня на голямата, на истинс-ката промяна. Аз отдавна пиша и говоря, че философията трябва да стане нещо като локомотив на промените в българското образование и училище. Смятам, че набли-жава момента това да се случи, тази нейна изначална мисия да почне да се изпълнява в пълния й обем.

Да кажа сега още две думи за това как се възприеха моите предложения в класовете, в които имах възможността да съобщя това, което написах по-горе. Аз вече казах, че повечето ученици сякаш приеха положително тия мои предложения. Е, някои възприеха предложението ми като "поредна екстравагантност на г-н Грънчаров"; но имам чувството, че и на тях им стана любо-питно. Ще видим. Всичко ще се разбере в опита, на практика; трябва да се опита. Как ще реагира администрацията на тия инова-ции също ще ми бъде интересно да разбе-ра, макар че мога да се досещам за това още сега. Но ще видим. Чудя се дали да искам "разрешение" от Педагогическия съвет за провеждането на един такъв екс-перимент по свобода, но може и да не ис-кам: моят предмет е такъв, че ми позволява сам, на своя отговорност, да опитвам с научна и изследователска цел такива ино-вации. Вярно, понеже съм в тежки отноше-ния с администрацията, която в тия дни се е напънала отново да започва процедура по моето уволнение, та може би не е зле все пак да дам знак за моите намерения, за да видя как администрацията ще реагира, пък и един вид да я зачета, щото нали знаете, в рамките на системата, директорът е този, който "коли и беси", в него, както се казва, е "и ножът, и сиренето". Ще видим тия рабо-ти, ще преценим тепърва. А сега да бързам, че има опасност да закъснея: имам часове. Желая ви хубав ден и пълноценна седмица! Бъдете здрави!

ЗА СВОБОДАТА СИ НЯКОИ НАРОДИ СЕ БОРЯТ...

ЗЛАТНИЯТ НУЖНИК НА ТАВАРИЩ ЯНУ-КОВИЧ

Виж: Більше 100 осіб прорвалися на територію Межигір'я – людей просять не "сідати на золотий унітаз"

"ВАНДАЛИ" ПАК ОЦАПАХА РУБЛОФИЛС-КАТА "СВЕТИНЯ"

Паметникът на съветската армия днес е с надпис "Слава на Украйна"

На фронталната част на паметника надписите, изрисувани със спрей, гласят "Слава на Украйна" и "Капутин". Над тях е нарисувано украинско знаме. Една от фигу-рите на войниците от скулптурните компо-зиции от двете страни на постамента, пък е боядисана в цветовете на Украйна – синьо и жълто.

ПРЕДПРИЕМАМ НОВ "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА" В СВОИТЕ ЧАСОВЕ ПО ФИ-ЛОСОФИЯ И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВА-НИЕ

26 понеделник, 24 февруари 2014 г.

Възможно ли е да въвеждаме еле-

менти на свобода в образователния про-цес, организиран по правилата на неде-мократичната Система? – ето по този въпрос искам малко да поразсъждавам в това ранно неделно утро. Ще ми позволите ли? Знам, че съм станал банален, но това ме вълнува, по това ще пиша. Имам свобо-да да пиша каквото си искам, ще се възпол-звам от нея.

Украинците ни показаха тия дни едно: че за свободата си следва да се бо-рим. Че свободата не се "дава", нея свобо-долюбивите си я вземат. Че за свободата си се налага да даваме дори жертви. Че през-рените треперковци и малодушници сво-бодни не могат да бъдат. И не заслужават да бъдат. Няма как да бъдат свободни страхливците. И още нещо ни показаха братята-украинци: Че си струва да жертваш дори живота си в битката за свобода - и за човешко достойнство. Да жертваш живота си, но не на думи, а на дело. Срамота е да ни е страх, приятели, достойни сме да се срамуваме, длъжни сме да се презираме за това, че сме така меки, че заради времен-ния уют и дребните грижи жертваме всеки ден истински важното. Просто ни мързи да идем да протестираме – и се задоволяваме с това само да мърморим. А така свобода не се добива. Постоянно нещо трябва да правим за нея. Всеки ден. Неуморно. Без почивка. Пътят към свободата не е лек, тя бива постигана само чрез борба. Смелите, мъжествените ще бъдат свободни, не мало-душните. Аристотел е нарекъл с думата "мъжество" добродетелта, която е "средно положение" между крайността страхливост и крайността безумна дързост.

В тия дни на разгръщане на тази величава проевропейска революция на свободата - и на свободните, на достойните за свободата млади хора на Украйна! – по площадите и улиците на Киев аз въпреки всичко продължавам да мисля по въпроса за това как може да започне една истинска, действителна, същностна революция и в образованието на България. Не може обра-зователна система, която по дефиниция произвежда роби, немислещи и бездушни безличници, произвежда страхливци, произ-

вежда също така и хора, дето нямат високо мнение за свободата (щото просто не знаят що е това!) да обслужва потребностите на едно общество, което иска да живее сво-бодно и демократично; това просто няма как да стане. Каквато е образователната систе-ма, такова е и обществото: недемократич-ната образователна система произвежда недемократично мислещи и действащи хора, сиреч, тя поддържа едно недемокра-тично, несвободно общество. Това е така, защото просто няма как да стане този фо-кус: младите в училище не знаят що е това свобода, не са привикнали с нея, нещо повече, свободата постоянно им я забраня-ват, тя е нежелана, и след това изведнъж, като по някакво чудо, те да се превъплътят в свободни граждани на едно наистина демократично общество, е, такова чудо е невъзможно, няма как да стане! Робската образователна система произвежда роби и с това подкрепя робското общество, общес-твото, съставено от хора с робски, недемок-ратичен манталитет.

Употребявам такива силни думи напълно умишлено: не може човек да е на 30% свободен или на 30 или 50% роб, или си свободен, и то на 100%, или си роб на 100%, средни положения, половинчатости тук не се допускат, те са невъзможни. Ако по принцип тираничната образователна систе-ма у нас, която тиранизира всички – и учи-тели, и ученици, и родители, дори и образо-вателните мениджъри, абсолютно всички! – допуска, да речем, "известна свобода", казвам да допуснем, не че я допуска, то това изобщо не променя ситуацията: нейна-та идея, нейното предназначение е да про-извежда несамостоятелни, зависими, уни-зени, безлични и т.н. "продукти", които са "строителен материал" на недемократично-то, на тираничното, на диктаторски устрое-ното общество, обществото, което си търси своята "майка-закрилница" в лицето на вездесъщата държава. Това е положението; ето защо е съдбовно необходимо да реша-ваме въпроса: как изобщо може да започне промяната на тази тиранична система, как тя може да бъде разклатена – с оглед да бъде съборена и ликвидирана, а пък от отломките да се роди нещо съвършено ново, непознато, неизвестно: демократично-то, свободното, свободолюбивото образо-вание и училище.

Аз бях на Първата национална среща за свободно образование в Бълга-рия, проведена в София на 15 и 16 февруа-ри. Не се изказвах там, въпреки че имах какво да кажа, предпочетох да си помълча, за да чуя, за да разбера какво е настроени-ето на духовете. За да се ориентирам още по-добре в ситуацията, в която пребивават ония, които са решени да работят за едно ново, алтернативно, демократично и прочие образование и училище. Долових следното, което е важно.

Изглежда се смята, че октопо-дът на държавното монополистично и тота-литарно образование не бива да бъде зака-чан, щото е безнадеждна работа той да бъде принуден да отстъпи. Ето, даже сама-та възможност за диалог с този октопод се възприема като "идея-фикс", примерно, предложението на Райчо Радев за обръще-ние към Министерството не беше възприе-то. Смята се, както яз усещам нещата, че не бива да си губим времето с действия по реформирането или революционирането на традиционната образователна система, а трябва да правим нещо същностно ново извън нея, само като алтернатива; това бил реалистичният вариант. Значи нека да оста-вим октоподът да стиска и да мачка жертви-те си с безброя свои пипала, впили се в телата и душите на тия жертви, нека да ги мачка колкото си иска, а ние извън система-та и на празно място ще правим нещо съ-вършено ново, коренно различно. Да се поведе битка за реформиране и дори за революционизиране на Системата отвътре се възприема, както аз разбирам, за изцяло безнадеждна работа, един вид това се възприема за работа, достойна за разните му там смахнати Дон-Кихотовци (като моя милост), дето, видите ли, се сражават с някакви ветрени мелници. Самият факт, че на конференцията присъстваха дейци, дето работят в Системата, които се броят на пръстите на две или най-много три ръце, говори много. И почти на нито един не беше дадена думата на тази конференция; един вид такива хора се възприемат за "изначал-но увредени", което, прочее, не е далеч от самата истина. Значи да оставим Системата да продължава да си агонизира и да нанася своите вреди на съзнанията на стотици хиляди млади хора, а извън нея да започ-нем работа по създаване на алтернатива, именно първо на едно демократично учи-лище, после на второ и т.н. Ще минат годи-ни, ще се появи, да предположим, конкурен-ция, ала държавното образование, устроено на съветски (макаренковски и на Крупская) принципи, ще бъде оставено да продължи да разпространява своите отрови, да разна-ся своите зловонни изпарения, подобно на едно блато, пълно с чудовища, влечуги и змии. А не трябва ли първом да пресушим блатото, да го отводним, да ликвидираме заразите и именно на освободеното, на новото място да почнат свободно да никнат разните му там цветя от онази наистина цветна градина на свободното образование, която неизбежно ще поникне ако свободата бъде възведена във водещ принцип в обра-зованието.

Аз от опита си знам едно: да чака-ме държавата и образователната бюрокра-ция да благоволят да предприемат някаква самоубийствена "реформа" по коренно изменение на тираничната система е едно изцяло нереалистично; "отгоре" реформа, камо ли пък революция, няма да бъде нап-

27 равена никога. Е, разбира се, ако граждани-те принудят политиците да се захванат да правят реформа, примерно една умна ре-форматорска политическа сила да вземе властта и с ясното съзнание да осъществи дълбока реформа на системата, то това може и да проработи, то този е и пътят, ала външният път, "пътят-отгоре". Само че има една трудност: на какви сили ще се опрат евентуалните политически реформатори и революционери да въвеждат новите прин-ципи ако я няма почвата, ако вътре в самата система няма ония сили, които да възприе-мат принципите на реформата и да ги про-ведат в живота, в реалността. Щото, трябва да признаем, към този момент огромната част от образователните дейци (учителите и пр.) статуквото ги устройва – понеже им осигурява условията за безпроблемно пара-зитиране в рамките на деспотичната систе-ма; всичко онова, което не ще да се прими-ри с обезличаващите изисквания на Систе-мата, всичко онова, що е талантливо, бива принудено или само да се махне, или пък бива гонено, мачкано, репресирано, в край-на сметка убивано. А няма ли ги вътре в системата "движещите сили" на промяната, никаква държавна воля отгоре нищо не може да направи: тя тогава ще срещне силната съпротива на крепителите на ста-туквото и на системата и ще се провали в намеренията си. Какво тогава да се прави за промяна на системата отвътре?

Много неща могат да се правят. Първо трябва да се осъзнае, че главната движеща сила на промените неизбежно ще бъдат самите млади хора, именно ученици-те; на тях именно трябва да се заложи. Те за момента се оставят да бъдат мачкани, но всъщност и на дело или фактически се съпротивляват на системата чрез тоталния бойкот, който са й обявили; бойкотът е форма на пасивна, ала за сметка на това всекидневна съпротива. Младите просто не желаят да учат и не учат по този начин, което е зов за промяна: те биха учили, но по един съвършено друг, адекватен начин, зачитащ тяхната свобода, техният избор. И сред учителите вече е назряла една промя-на на съзнанията: те всекидневно чувстват, че по този начин, по който я караме, нещата съвсем не вървят – и не могат дълго така да вървят. Системата е блокирала отвсякъде. Тя просто не работи. Тя произвежда пълен брак. Учители и ученици взаимно се тормо-зят и водят една безнадеждна война – а усилията им трябва да бъдат насочени в съвършено друга посока. Те просто трябва да си обединят силите и да заработят в съвършено друга посока. Аз смятам, че този е пътят. Родителите също трябва да помог-нат на революционно настроените ученици и учители. Ето как може да стане това спо-ред мен.

Много неща могат да бъдат праве-ни дори и в съществуващите законови и житейски условия вътре в системата, вътре

в самите училища. Всичко следва да бъде правено иначе. Всичко следва да бъде изтълкувано по съвършено друг начин. Всичко следва да бъда "изопачено" така, че да проработи в друга посока. Ако възникне едно сътрудничество и взаимна подкрепа на учители, ученици и родители с оглед корен-ните интереси на младите от едно качест-вено образование, то промяната ще почне да става факт дори и в рамките на същест-вуващата система. Просто ни е нужно оно-ва, което най-много ни липсва: солидарност. Просто трябва да си обединим силите, а не, както е по българския обичай, взаимно да си пречим. Има някакви "вратички в закона", които трябва да се използват – с оглед условията да се променят по посока на възникване на онова, което ни е жизнено необходимо: възможност за избор, сиреч, възможност за свобода. Няма ли избор, няма свобода. Появи ли се избор, почва да се заражда и свободата. Ще дам един при-мер за една възможност, която от няколко дни ми се върти в главата – и която вече предложих на свои ученици. Предложих я с оглед да разбера как ще реагират. Предло-жих я под влияние на обзелите ме мисли и чувства след Първата национална среща за свободно образование в България. Ето каква идея ми се яви в главата тия дни. Казвам тия дни на учениците от мои класове следното:

"Ученици, добре знам, че сте пре-товарени с изучаването на много учебни предмети, които при това никой не ви е питал искате ли да ги изучавате или не искате. Те просто са задължителни. Никой в системата не се съобразява с вашите инте-реси, с вашите таланти, с вашите желания. Никой за нищо не ви пита. От вас се иска само да изпълнявате. И нас, учителите, никой за нищо не ни пита. И ние като вас сме прости изпълнители на някаква чужда воля. За жалост, системата е тиранична. Ние сме в позиция да сме нейни жертви. А така не бива да бъде. Потребна е промяна. Ето в тази връзка какво предлагам аз - за да се случи все пак някаква промяна поне в нашите часове.

Вие при мен изучавате, примерно, философия. Да, добре знам, никой не ви е питал дали искате да учите такъв предмет. Той е задължителен. Мен пък никой не ме и питал каква следва да бъде програмата по него и пр. Както и да е. Аз обаче добре знам, че много от вас смятат, че такъв един предмет изобщо не им е нужен. Аз не ща никого да преубеждавам в това. Така сте решили, така е, вероятно, правилно за вас. Това е въпрос на ваш избор, вие си имате интереси, всеки своите, всеки някакви осо-бени. Аз не ща да ви се меся. Да, ама Сис-темата ви задължава всички да имате оцен-ка по този предмет. Въпреки че не сте го избирали. Какво можем да направим в тази връзка? Може ли все пак да се появи няка-

къв елемент на избор и на свобода? Нещо може ли все пак да се промени?

Вие стоите в час по философия не защото го искате, а защото това ви е нало-жено: за да нямате неизвинено отсъствие. Но това, позволете ми да отбележа, е много глупаво. Питам се: какъв е смисъла само заради това да седите в час? Няма ли го желанието нищо не може да се получи. Аз напълно ви разбирам. И ви съчувствам. Какво можем да измислим заедно в тази връзка? Мислили ли сте за това? Може ли нещо да се измисли та абсурдната ситуация поне малко от малко да се промени? Аз напоследък имам някаква идея в тази посо-ка и искам да Ви я подхвърля. Много ми е интересно какво ще кажете, как ще я възп-риемете. Ето какво имам предвид. Ето какво предлагам. Мисля, че не е зле да опитаме нещичко да променим.

В началото на часа аз проверявам кои ученици присъстват и кои ги няма. Това е мое задължение по правилника. Също по правилник имам правото да "гоня" ония ученици, които пречат на учебния процес, който развалят обстановката, държат се непокорно, недисциплинирано и пр. Нали така? Можем ли да използваме тия даде-ности в една съвсем друга посока с оглед да преодолеем абсурда на системата? Можем. Ето как.

Ония ученици, които не виждат смисъл да соят в часа понеже такъв пред-мет не ги интересува (или просто нямат настроение за занимания с философия в този момент) идват при мен и ми заявяват, че не желаят да останат в час. Аз ги "изгон-вам" от часа, пиша им отсъствие. Те излизат и отиват някъде, където ще се захванат с нещо, което по тяхна преценка е по-полезно лично зя тях. Примерно някой, да допуснем, ще отиде в библиотеката, да си почете нещо, да, в същата библиотека, в която някои от вас, допускам, изобщо до този момент не са влизали - и нямат намерение да влизат. Друг, да речем, ще отиде да поиграе футбол с учениците, които имат физкултура. Трети, да речем, понеже има пропуски по математика, може да рече да отиде в час по математика, като предвари-телно е попитал учителката може ли да посещава допълнително часове при нея когато има "свободно време"; вярвам, че учителката ще му разреши като излезе от час по философия да отиде в час по мате-матика при нея. Абе където иска да ходи този ученик, каквото иска да прави, дори и само да поседи на пейката в парка половин час, да си отпочине малко, пак има смисъл според мен. Какво ще прави във времето, отредено за час по философия, който той не иска да се занимава с философия, си е негова работа. Аз не ща да му се меся в този негов избор. Да решава сам.

Като мине часът, този ученик оба-че се явява при мен, обажда ми се, че всич-ко е ОК и аз му анулирам "отсъствието" от

28 моя час. Защо правя този номер с отсъстви-ята е ясно: защото правилникът го изисква. Пък и ако му се случи нещо лошо, аз да не нося отговорност, нали такава е логиката на правилника? Както и да е, правим своята игричка според правилата, сиреч, правим я съвсем законно. Добре, а какво ще стане с оценката на този ученик по философия щом като той привикне да не присъства повече в тия часове?

Ами ето какво предлагам да нап-равим. Такива хора, дето не щат да учат философия, предполагам, щом смятат, че нямат интереси в тази област, ще бъдат доволни и на една по-посредствена оценка (оценка всеки трябва да има). Такива уче-ници сякаш минават на нещо като свои личен учебен план по този предмет, все едно че минават на самостоятелна подго-товка по него. Трябва за един срок да изка-рат поне две положителни оценки по този предмет. Подготвят се и идват да бъдат изпитани при мен в часа ми за консултации. Пиша им оценката, която ще си изкарат там. Е, има опасност да изкарат и двойка, но то не е болка за умиране, нали така? Пак ще им се наложи да почетат и пак да се явят. Може и повече пъти да се явяват докато изкарат проклетата оценка по таз пуста философия. Но за сметка на това тия уче-ници практически ще са се обучили по един най-важен урок на самата философия, да го наречем урок по свобода. Те вече прекрас-но ще знаят що е това свобода. Дори и само заради това аз може да им пиша заветната тройчица. Пък и повече може да им пиша, знае ли се? Ако бяха предпочели да стоят в часовете ми е през цялото време да тъпеят и да умират от скука, и това нямаше да са научили. А ето, сега вече на дело знаят какво е това свобода. Преживели са свобо-дата. Аз за това нещо - а то е своеобразно практическо занятие по свобода! - аз мога да им пиша вече някаква положителна оценка. Сфащате ли сега как заедно можем да надхитрим системата? Можем непре-менно да прецакаме гадната система, а, разбрахте ли ми мисълта, драги ученици?"

Ето това, примерно, казах на уче-ниците си от доста класове през изминалата седмица. Интересна ми беше реакцията им. В някои класове идеята ми беше приета добре. В други класове стана така, че пове-чето ученици изобразиха на лицата си следната гримаса, гримасата, която може да се опише със следните думи: "Абе тоя Грънчаров пак със своите шантави експе-рименти! Няма ли да миряса поне малко този човек? Ето, директорката го е подгони-ла като империалист, ала той не мирясва! Що не си кротува тоя човек?" И прочие, и тъй нататък, аз така прочетох гримасите и погледите на много мои ученици като им предложих горното. На мен съвестта ми е чиста че го предложих, а пък те нека да го възприемат както си искат. Който иска, да се възползва заедно да направим такъв един

експеримент по свобода. Нищо не ни пречи да го направим, а, какво ще кажете вие, драги ми трезвомислещи критици и читате-ли на този мой блог? Предприемам нов експеримент по свобода в своите часове по философия и по гражданско образование. Докато така любезната директорка на учи-лището, в което преподавам, провежда "законната процедура" по моето така жаду-вано от нея мое "законно уволнение" (аз вече писах в блога за най-последните й инициативи в тази посока) аз пък ще прове-да ето този експеримент по свобода. До последно ще правя това, което смятам за потребно. Няма, разбира се, от нищо да се уплаша. Всичко, което си позволявам да правя, е все в интерес на моите ученици. Искам да преча на страшната деморализа-ция, която системата осъществява върху душите на младите хора. Няма да допусна тя да опорочава душите им необезпокоява-но. Ще се съпротивлявам и ще противо-действам до последната си минута.

Да, знам, че системата и нейните цербери няма начин да не ми отмъстят един ден за всичко, което съм направил. Аз друго от тях не чакам, не мога да чакам благодар-ност от тях, а чакам само отмъщение и възмездие. И това си е съвсем в реда на нещата. Както и да е.

Хубав неделен ден ви желая! Бъ-дете здрави, но не изобщо, а най-вече по дух. Здравият дух на човека е свободният дух. Без свобода няма здрав дух. Ето с това завършвам този текст...

И НИЕ КАТО УКРАИНЦИТЕ СМЕ ДЛЪЖНИ ДА ОТСТРАНИМ УРОДЛИВАТА ПОСТ-КОМУНИСТИЧЕСКА ОЛИГАРХИЯ ОТ КОН-ТРОЛА ВЪРХУ ВЛАСТТА В БЪЛГАРИЯ

Колко много дължим на киевския Майдан Автор: Огнян Минчев

Малцина българи си дават ясна сметка колко много дължим на героите от Киевския Евромайдан. Победата на украин-ските граждани над феодално-олигархич-ната диктатура утвърждава независимостта на украинската нация и спира попълзнове-нията на нео-имперския режим на Путин да възстанови контрола на Москва над пост-съветското пространство и над „слабите звена“ на бивша Източна Европа.

Със свещ да търсите – по-слабо място от България няма да намерите. Няма страна с толкова силна и арогантна кремъл-ска пета колона на власт като България. Поражението на независима Украйна би довело до бързи и необратими стъпки към окончателна дестабилизация на България и на други страни в Източна Европа, до реин-теграцията им в евразийската империя. При подобни обстоятелства дори и формално запазеното членство на страната ни в ЕС би било смокинов лист на фактическия контрол на Кремълската олигархия над България.

Героизмът на украинския Евро-майдан осуети този сценарий – поне засега. Ние трябва да отдадем почит на жертвите на гражданския бунт в Украйна и да осъзна-ем своя граждански дълг – да отстраним уродливата пост-комунистическа олигархия от контрола върху властта в България.

Все още можем да направим това с мирни средства и пред избирателните урни. Утре ще бъде късно – няма кой вечно да се грижи отвън за нашата собствена свобода… *Текстът е публикуван първо във Facebook

ДАЛИ ПЪК МОИТЕ ИНТЕРВЮТА ПРЕД УКРАИНСКИ МЕДИИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ НЕ ПОВЛИЯХА ТАКА РЕ-ВОЛЮЦИОНИЗИРАЩО ВЪРХУ БРАТЯТА-УКРАИНЦИ?

февруари 24, 2014

През 2012-2013 г. на няколко пъти ми бяха поискани и дадох цяла поредица интервюта пред украински медии, като всичко започна с мое писмо до Путин, пуб-ликувано в рускоезичния ми блог, благо-дарение на което украинците се свързаха с мен и наистина на няколко пъти ми поискаха въпросните интервюта. Тия дни се шегувам с моите хора в къщи, като им казвам: „Виж-дате ли какво направиха под влиянието на моите интервюта братята-украинци? Чуде-сии направиха! Извоюваха си свободата! А у нас хората не ме слушат – и затова нищо особено не са постигнали.“ Такива нелепици казвам на моите хора в къщи, казвам им тия неща – шегувам се с тях по този начин. Но все пак дали поредицата от мои интервюта

29 пред украински медии през изминалите две години наистина не повлия така революцио-низиращо върху братята-украинци? Шегу-вам се като поставям този въпрос, разбира се, нека някои хора не се ядосват излишно; това е просто една малка шегичка.

Но въпреки това изводът в прин-ципен план е: когато умните, обичащите истината народи почнат да слушат фило-софите, много могат да постигнат! – с оглед на това сега ми хрумва да потърся някои от тия публикации на въпросните интервюта, които така силно революционизираха бра-тята-украинци; надеждата ми е да повлияят, ако е възможно, в същата посока на разви-тието на нещата и у нас; ето ги тия публика-ции (има някои, които сега не мога да ги намеря, но и тия стигат):

Письмо к Путину: “Г-н Путин, г-н Наг-лость, пожалуйста, уходите с миром!”, 24 февраля 2012 года

И в Украйна публикуваха моето „Писмо до Путин“, а украинско списание ми иска интервю по темата „България-Русия“, сряда, 7 март 2012 г.

Български евродепутати-комунисти осъществиха, по заповед от Кремъл, брилянтна акция по всяване на раздор сред демократичните сили на Украйна, понеделник, 17 декември 2012 г.

Пълният текст на интервюто на „пан Гринчаров“ за руско-българските отно-шения излезе в сайта «Политикантроп», петък, 30 март 2012 г.

Олигархичната тирания у нас се основа-ва на пълния контрол на олигархията над медиите, събота, 12 май 2012 г.

Демокрацията ни, уви, е власт на мани-пулираното, на поддаващото се на мани-пулации немислещо мнозинство, неделя, 20 май 2012 г.

В Украйна се интересуват каква е реална-та ситуация в сферата на медийната свобода у нас, а ние обаче интересуваме ли се?!, неделя, 22 април 2012 г.

Мое интервю пред украинска медия, касаещо интеграцията ни в европейския жизнен свят на свободата, събота, 14 септември 2013 г.

Украински журналист от медия на Евро-майдана поиска интервю от мен,

петък, 27 декември 2013 г.

МАЙДАНЪТ СЕ ПРОЩАВА СЪС СВОИТЕ ГЕРОИ

събота, 22 февруари 2014 г.

(ОЩЕ >>>)

СЛАВА УКРАIНI!!!

Изображение: Nugzar Metreveli

ПРАВ ВИ ПЪТ, Г-Н ПРЕЗИДЕНТ: ЗАГУ-БИХТЕ УВАЖЕНИЕТО НИ КАТО СТАНАХ-ТЕ ЧАСТ ОТ ПОКЛОННИЦИТЕ НА ИМПЕ-РАТОР ПУТИН!

Прав Ви път, господин президент! Пътищата ни се разминават. Загу-

бихте уважението на хората, които се опит-ваха да Ви вярват, че във Ваше лице има(х)ме единствения избран на ключова

позиция във властта прозападен управ-ленец в днешната сервилна спрямо Путин страна.

Наричам ви със сдържаното “уп-равленец”, защото явно не сте готов за държавник – за да си държавник, трябва да се противопоставиш на пагубното статукво, а не да се носиш комфортно по южния поток на чуждата воля.

Похарчихте с лека ръка този личен капитал. Уверявам Ви, че от това не печели „цял народ”, нито пък губите само себе си – печелят Путин и неговите адепти в Бълга-рия. Постъпвате обратно на заветите на свободолюбивия Левски с тази сервилна „дипломация” на малодушието само броени дни след всички патетични речи за прекло-нението пред Апостола.

Не пожелахте поне малко да се вдъхновите от храбростта на украинското свободолюбие. Вместо това ставате част от коалицията на съгласните с Путин.

Имам и една молба: не ни давайте примери за други посетители на Сочи. За-щото поклонението там, особено след кла-нето в Киев, е като поднасянето на венци и цветя в нозете на поробителите на собстве-ната ти родина! Написа: Galina Slaveeva

НЕЗАБРАВИМИЯТ ДЖОКО РОСИЧ НИ НАПУСНА И СЕ ПРЕСЕЛИ В ПО-ХУБАВИЯ СВЯТ: БОГ ДА ГО ПРОСТИ!

... Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илю-зия, илюзията, че с кръвта си и храбростта си може да изкупим глупостта на властници-те си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само който види тая кръв знае, че годините немат зна-чение, и държавите немат. Човеците са важни. Като легнеш у окопа – сички наедно ги едат въшките – и сърбите, и българете, и шиптарете. Турците и евреите – и тех, нема рамазан, нема шабат – за въшките е все курбан-байрам! Туй ще рече, че кръвта е една и съща... Нема важно на кой се Бог кланяш, моят бог не е нито Аллах, нито Христос, моят бог се казва Йована... Йова-на, дето душата ми разпъна, тя ми е разпя-тие, и покаяние, и бог. Само тя ми остана. Едни викат, че се казвала не Йована, а Македония. Други викат, че името й било

30 Европа. Трети на голям параход я видели, там пък се казвала Америка. Ама за мен си е Йована. Вечер, като седна край огъня, все на нея й говоря, ей така й думам: "Ех, Йова-но, Йованке... Яз те дома чекам, дома да ми дойдеш. А ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано. А те чакам, Йовано, песен да ми изпееш... Како майка сина имала, се що син иская, се му майка давала, а син – болен. Болен откакто се родиа. Да ми пееш как са разцъфтели бахчите, разпукали се люляци, замирисали девойки, а он болен. Болен, откакто се родиа. Да ми пееш как и аз ето по мръкло лутам, ноч ме пие, месечина ме пие, нищо ми ние. Здрав съм... А болен. Е те затова те чекам, Йовано, дома да ми дой-деш, а ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано... Йовано... Йовано... Ех, Йовано!"

(Из "Кощана" на Бора Станкович, Монолог на чорбаджи Митке)

ОЩЕ ЕДНА СБИРКА ОТ КНИГИ, ОТКРИТИ ЗА ВАС В ШВЕЙЦАРСКА КНИЖАРНИЦА

(ОЩЕ >>>)

ЗА ЖАЛОСТ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ПОВЕЧЕ ПРИЛИЧАМЕ НА РУСНАЦИТЕ, А НЕ НА УКРАИНЦИТЕ

февруари 21, 2014

Из Почему Украина не Россия. Русский взгляд

… Итак, Киев. Мы пока не знаем, никто из нас по-

ка не знает, чем все это закончится. Я имею в виду, чем это закончится завтра, после-завтра. Я лишь это имею в виду – чем это закончится в исторической перспективе, как раз вполне понятно.

А понятно это потому, что созна-тельные и ответственные граждане Укра-ины уже доказали, что рабами они никогда не будут. Больше никогда. И в этом глубин-ное отличие Украины от моей несчастной родины, при всем сходстве языков и исто-рических судеб. Украина и моя родина от-личны друг от друга примерно в той же мере, в какой различны в понимании своего долга и предназначения украинские и рос-сийские духовные лица.

Фигура священника или монаха, вставшего посреди побоища в попытке утихомирить нарастающее насилие, трудно представима на наших площадях. Окропить водицей ракетную базу, покрасоваться в первом ряду на торжественном заседании по случаю Дня чекиста, назвать какого-нибудь особо выделившегося из них пре-восходительством или благословить агрес-сивную толпу припадочных суеверных мра-кобесов – это пожалуйста. А вот явить со-бою пример и образец бесстрашного мило-сердия, терпимости и человеколюбия – это вряд ли.

Если свободные и отважные граждане Украины победят в эти ближай-шие дни, они сразу же столкнутся с ог-ромным ворохом трудноразрешимых проб-лем, которые им предстоит решать столь же сознательно, ответственно и отважно. По-тому что свобода стоит не только того, чтобы за нее сражаться на обледенелых баррикадах, но и того, чтобы оплотнять, оформлять, трансформировать ее в про-цесс созидания и творчества, в суету мел-ких, но не обидных и, главное, необходимых дел.

Если же случится так, что верх в эти ближайшие дни возьмет грубая хамская сила, то они все равно уже никогда не будут рабами. Они станут в крайнем случае воен-нопленными. А это совсем разные вещи. Потому что пленный в отличие от раба никогда и ни за что не смирится со своей участью.

Да и слова не могут смириться с навязанной им участью в лучшем случае музейного экспоната, старинной ржавой шпаги, пришпиленной к пыльному ковру. Они все равно будут звучать в безнадежной пугающей пустоте, пока не будут услы-шаны… Лев Рубинштейн, опубликовано в издании Грани.Ру ЗАБЕЛЕЖКА: Заглавието на този постинг измислих аз, А.Г., и то няма, както забеляз-вате, никаква връзка с текста, който препуб-ликувам тук обаче съвсем неслучайно…

В потвърждение на това ето още един откъс от друга статия – виж Проклятая Украина – все в тази посока; в нея нещата, които ме интересуват (и съм се опитал да ги изразя в тезата, стояща във въпросното заглавие, са казани сякаш още по-ясно:

… За постсоветские годы украинцы как общество, лишенное имперской опеки, всерьез позврослели. Они готовы отвечать за себя и вершить свою судьбу сами.

Мы же остались амбициозными детьми. Которые знают только одно слово — «Дай!», обращенное к властителям, исто-рии, географии и Господу Богу. Мысль, что надо самим что-то принести на этот алтарь, чтобы получить обратно, нам не приходит. Тотальная инфантильность застит зрение и слух.

А тут же выясняется, что Украина, которую мы по умолчанию считали младшей сестрой, переросла и стала старшей. Нет, сознание ребенка смириться с этим не может. Так что будет и дальше спасать жирафов, точно зная, что в нашей помощи даже жираф не нуждается. И еще — прок-линать Украину, которая не понимает, что такое вечное счастливое детство.

31 В ДЕМОКРАТИЧНОТО УЧИЛИЩЕ ВСЕКИ УЧЕНИК СЛЕДВА СВОЯ ЛИЧЕН ПЪТ, НЯМА НУЖДА НЯКОЙ ДА ГО КАРА ДА УЧИ, НАПРОТИВ – НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО СПРЕ ДА СЕ УЧИ

събота, 22 февруари 2014 г.

Огън, следвай ме

Ако в една стая децата седят по чиновете и никой не гъква, това значи ли, че те в момента учат? Пита Яков Хехт 21 февруари (петък) 2014 г.

През 1987-а в град Хадера, Изра-ел, един 29-годишен мъж на име Яков Хехт създава училище, в което нищо не е такова, каквото си свикнал. В него няма оценки, няма изпити, няма нито един задължителен предмет. Децата не са разпределени в класове по година на раждане и никой не намира и грам логика в идеята, че всички седемгодишни - само защото са седемго-дишни - трябва да могат да пишат и да четат. Яков кръщава това училище демок-ратично, понеже хората в него (от 4- до 19-годишни) се подготвят да влязат с пълни сили в демокрация (а не да служат на дик-татура, с каквато цел е създаден онзи мо-дел, който до болка познаваш).

В демократичното училище вярват, че всеки човек (тоест ученик) е уникален и би било пълна загуба на енергия за вселе-ната, ако той не развива точно този свой талант, с който може да й пренареди атоми-те. Дори да не може да чете и да пише на седем. Затова всеки ученик сам съставя своята учебна програма и сам поставя целите пред себе си. Затова всеки ученик притежава правото, но и носи отговорност-та, да бъде свободен в избора си какво да учи, как да го учи и на кой етап от трасето да го научи. Затова всеки ученик участва във всяко решение за живота и правилата в своето училище, наравно с учителите и родителите си. Затова всеки ученик следва своя личен път. Поради тази причина няма нужда някой да го кара да учи. Този ученик никой не може да го спре да се учи.

Яков Хехт беше в София миналия

уикенд. Участва в Първата национална

среща за свободно развитие на образова-нието, организирана от Национална мрежа на родителите. Говори, спори, беше засипан с въпроси, споделя щедро. Запали много огънчета в много сърца. Утрои пламъка на други, които вече горяха. Беше тук, защото в България има ужасно много хора, които искат децата им да ходят в училище като неговото. И са готови на революция. Яков, имам един ужасно елементарен въпрос... извинявай, но мира не ми дава. След като в демократичното училище учиш само каквото ти искаш, има ли хора, които завършват без никога да са учили математика, химия или география, да речем?

Може ли първо аз да те питам не-що? Дай да излезем на улицата и да анке-тираме всеки срещнат какво е научил по математика в училище, искаш ли? Може просто да питаш мен какво помня от часовете по математика. Нищо.

Обаче трябваше да ходиш в час и да седиш мирно на чина, нали? Така не само си унищожила собствената си матема-тика, ами може би си пречила и на съучени-ците си, които всъщност са имали интерес към тази наука? Затова правилото в нашето училище е: в час по математика влиза само този, който иска да учи математика. Иначе няма нужда. Никой няма да ти се сърди, че не идваш. Така класовете стават по-малки и по-ефективни. А, чакай, ще ти разкажа много интересен случай, точно по матема-тика. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

И НА МЕН ЛЮБИМАТА МИ ДУМА В БЪЛ-ГАРСКИЯ ЕЗИК Е ДУМАТА СВОБОДА

Днес е денят на майчиния език, за мен български. Любимата ми дума в него е СВОБОДА.

On February 21 is celebrated the

Mother Tongue Day.MY favourite word in Bulgarian is SVOBODA (freedom).

Le 21 Fevrier on celebre la Journee

de la langue maternelle. Mon mot favori en bulgare est SVOBODA (liberte). Написа: Stefan Tafrov

КОМУНИСТО-ЧЕНГЕСАРО-РУБЛОФИЛО-БАНДИТСКИ УРОДИ...

Изображение: Lidiya Faust

ПУБЛИКАЦИЯ В БЛОГА HUMANUS Е ВО-ДЕЩА В КЛАСАЦИЯТА НА НАЙ-КОМЕНТИРАНИТЕ ПУБЛИКАЦИИ

петък, 21 февруари 2014 г.

Класация на постове по коментари Участват само онези статии, които са написани последните 48 часа. Унизеният от ботуша на душителите на свободата ни и така самотен Апостол на българската свобода

Паметникът на Левски под Бунар-джика в Пловдив – забелязвате ли горе високо силуета на исполинския паметник на Альоша? Двата поизсъхнали бора явно неслучайно са оставени: за да пречат да се вижда възвишаващият се високо горе па-метник на завоевателя-окупатор… HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров 8-ми март по Картичкофурийски – 2014г.

Наближава 8 март и е време за нашето традиционно празнуване на този празник с размяна на картич-ки.Картичкофурии ви кани да се включите в отбелязването на 8-ми март по Картичкофу-рийски.Нека разцъфтят цветя на вашата картичка, нека тя бъде пъстра и весела и... Картичкофурии: Профил, Подробности

РАЗГОВОР НА ГИШЕТО В ПСИХОДИС-ПАНСЕРА, ПОКАЗВАЩ ДО КАКВИ ИДИ-

32 ОТЩИНИ ВОДИ КАПРИЗЪТ НА НЯКОИ САМОВЛЮБЕНИ НАЧАЛСТВА

събота, 22 февруари 2014 г.

Имам днес сутринта два учебни часа, след това имам "прозорец" от цели 4 часа ("прозорец" означава "дупка в разписа-нието", нямаш часове, можеш да излезеш да се поразходиш или дремеш в учителска-та стая и чакаш), а пък след това имам още един час. Е, по тази причина след като си взех първите два часа се облякох – днес в Пловдив е хладничко – и тръгнах да се разхождам, първоначално просто за да убия времето, а пък после се сетих, че мога да свърша и някаква полезна работа и затова направих голям завой в разходката си и се отправих към... психодиспансера. Защото се сетих, че трябва да си направя едно психо-логическо изследване на паметта, волята, вниманието, емоциите и пр. – то ми е необ-ходимо щото ми се налага да се явявам в скоро време на ТЕЛК по психиатрични забо-лявания: редовните читатели на този блог вече знаят, че там бях изпратен от своята работодателка, от директорката на учили-щето, в което работя – тъй като изведнъж й хрумна да пише в моята характеристика, че по нейна преценка съм бил имал чудна "диагноза" по заболяване, от което никога не съм се оплаквал, именно тя самата пре-цени, че съм бил изпадал в... "нервно-психически разстройства". Както и да е, искат ми за този ТЕЛК въпросното изслед-ване, ето, отивам да попитам как да си го направя; на регистратурата обаче между мен и дежурната сестра се проведе интере-сен разговор, който тук искам да опитам да възпроизведа: за да покажа до какви неле-пости води една такава инициатива на моя-та толкова енергична и неуморима адми-нистраторка. Е, нямам талант да пиша по художествен начин, но както и да е, ще се постарая да предам почти дословно нашия разговор с дежурната сестра на регистрату-рата; ето какво си казахме:

- Добър ден! Имам предписание от ТЕЛК да се явя на психологическо изслед-ване на паметта, емоциите, волята и т.н., как може да стане това?

- Добър ден! Дайте си писмото от ТЕЛК-а.

- Заповядайте!

- А Вие имате ли етапна епикриза? - Не, нямам, знаете ли, аз до този

момент никога не съм имал оплаквания за психичното си състояние.

- Е, така всички казват. Искате да кажете че не сте постъпвал в болница ли?

- Да, не съм постъпвал досега в психиатрична болница, слава Богу! То само това ми оставаше.

- А кой психиатър досега Ви е ле-кувал?

- Моля да ме разберете, досега изобщо не съм ползвал услугите на психиа-тър. Просто...

- Господине, моля да не увъртате! Какво, искате да кажете, че ей-така, без да сте психично болен, сте изпратен на ТЕЛК за психични заболявания ли?

- Да, не съм психично болен, не съм ходил никога на психиатър, не съм имал такива оплаквания.

- И защо тогава Ви пращат на пси-хиатричен ТЕЛК? Моля, господине, не ми губете напразно времето!

- Госпожо, казвам Ви самата исти-на. Причината да ме извикат на психиатри-чен ТЕЛК е една "производствена характе-ристика", която моята любезна работода-телка изпрати до ТЕЛК, в която записа, че съм бил имал "нервно-психически разст-ройства". А иначе моите заболявания, по които съм инвалидизиран, са съвсем други, имам болно сърце и някои други болести.

- Е, тия "някои други болести" не са ли тъкмо психичните? Господине, няма нищо срамно, че сте психично болен, трябва да знаете, че ония болни, които не съзнават психичните си проблеми, са болни в по-тежка форма от тия, които съзнават проб-лема си и търсят изцеление.

- Мерси за информацията! Но аз това го зная, щото сам съм психолог...

- Е, приятно ми е: аз пък съм Жо-сефина Боарне, любовницата на Наполеон! – избухна досега уж любезната служителка, която видимо започна да губи търпение – много Ви моля да ми отговаряте директно на въпросите и да не фантазирате прекале-но.

- Не, госпожо, изобщо не фантази-рам. Аз не само съм психолог, но и съм автор на учебник по психология, който при това има вече четири издания! - добавям аз, воден вече от чист изследователски инте-рес, щото разговорът вече започва да ми харесва.

- Е, както и да е. То и аз може да съм написала много учебници по психиат-рия, ама си мълча, не се хваля като Вас. Сега разбирам, че съвсем оправдано са ви пратили на психиатричен ТЕЛК. Много сте зле. Тия болезнени фантазии ми говорят, че положението Ви е сериозно. Сега ще ми отговорите ли на въпроса: имате ли доку-менти, доказващи вашите отношения с българската психиатрия?

- Не, нямам такива документи по простата причина, че в качеството ми на пациент никога досега не съм имал никакви отношения с българската психиатрия. Моля Ви също да разговаряте с мен по-уважително, щото си позволихте изказване, което засяга моята чест и достойнство.

- Добре, господине, а какво рабо-тите?

- Аз съм учител. Преподавам фи-лософия, психология, гражданско образова-ние в едно училище.

- Аз пък съм актриса в Холивуд, приятно ми е да се запознаем. Вие сигурно сте ме виждала по филмите. – служителката в този момент прави красноречива гримаса, която обаче, кой знае защо, почва да ме дразни.

- Нямате актьорски талант, тъй че не се правете на каквато не сте. Моля да разговаряте с мен само по служебни въпро-си, щото както сме започнали този разговор едва ли някога ще го завършим.

- Значи претендирате че сте учи-тел?

- Не претендирам, а СЪМ учител. - И сте написал учебник по психо-

логия в четири издания? - Да. Но това какво отношение има

сега към въпроса, който разискваме? - Няма никакво отношение. Но Вие

ми казахте тия неща. - Ами видях, че сте доста любозна-

телна, та затова Ви казах тия неща. - Добре де, да не усложняваме

проблема. Та значи сте пратен на ТЕЛК без никакви оплаквания, така ли?

- Да, пратен съм на ТЕЛК за пси-хични заболявания само защото моята работодателка си позволи такъв един кап-риз: написа в характеристиката ми такива едни неща, нямащи нещо общо с реалност-та. Ще й дам възможността на друго място да докаже своята "диагноза".

- Мен това не ме интересува. Щом нямате никакви документи от преглед при психиатър ще трябва да Ви дам час и за преглед при психиатър?

- И защо ми е преглед при психиа-тър след като нямам никакви оплаквания?

- Господине, и здрав човек не е зле отвреме-навреме да иде на преглед при психиатър. Вижте в каква лудница живеем всички ние, страната ни е заприличала на същинска лудница. Тъй че моля да ме раз-берете, няма нищо лошо да идете да се прегледате при психиатър.

- За страната може да сте права, че е заприличала на лудница, но това за мен не е аргумент, че аз лично трябва да се явявам сега на психиатър. Моля да не ме обиждате!

- Вижте, аз за Ваше добро го пра-вя, щото ако нямате никакъв документ от психиатър, ТЕЛК ще Ви върне и само ще Ви се наложи още веднъж да се явявате на същия този ТЕЛК.

33 - Значи не става ли така, че аз вли-

зам по този начин в абсурден механизъм: щом на ТЕЛК се явяват само психично-болни хора, а аз съм пратен на такъв ТЕЛК, то неизбежно, по Вашата логика се налага и аз да бъда изкаран психично-болен, пра-вилно ли Ви разбирам?

- Господине, почват да ме хващат нервите с Вас. Никой не иска да Ви изкара психично болен, просто Ви казвам, че е добре да идете на психиатър, за да не Ви върнат от ТЕЛК-а. За Ваше добро го казвам. За да не се разкарвате излишно.

- Не ща да ида на психиатър, аз Ви помолих да ми дадете час за психологично изследване на паметта, въображението и пр. Ако ми трябваше преглед при психиатър, самият ТЕЛК щеше да ми го предпише.

- Но той Ви го е предписал. Ето тук пише да си донесете всички листове за амбулаторни прегледи при психиатър.

- Да, ама аз не съм имал такива прегледи.

- А трябва да имате. - Защо да трябва като нямам оп-

лаквания? - Ох, заболя ме главата вече! – из-

стена дамата от гишето. – Добре, няма да се явявате на психиатър. Щом не искате, няма.

- Благодаря Ви за разбирането. Въпросът за мен обаче е принципен. Имам право на свободна воля. Ако имам нужда от психиатър, аз сам ще поискам да се прегле-дам. Това е мой избор.

- Да, ама някои по-тежко болни не съзнават нуждата си от преглед, не съзна-ват проблемите си.

- Не бъдете толкова загрижена за мен. Аз сам мога да се грижа за себе си.

- Добре, грижете се. Ето Ви доку-мента. На ... се явете на преглед при психо-лог за това изследване.

- Благодаря много! Много сте лю-безна! Хубав ден!

- Мерси! И на Вас.

АКО СТРАНАТА НИ НЕ СЕ АНГАЖИРА ДА НАЛИВА МАСЛО В СОРОСОИДНИЯ ОГЪН, РАЗПАЛЕН В УКРАЙНА, ЩЯЛА ДА ПОЛУЧИ ОТ ПУТИН СКЪП ПОДАРЪК – ЕДИН ТАБЛЕТ

петък, 21 февруари 2014 г.

Русия обеща таблет на България, ако се снишава относно Украйна

Русия обеща да дари България с шикозен таблет, ако страната ни не се прави на ербап около случващото се с Украйна и не подкрепи санкции за Янукович.

"Стигат му санкции на Янукович, все пак да седиш до Пламен Орешарски си е голямо наказание" – споделил Путин на български представители.

Ако страната ни не се ангажира да налива масло в соросоидния огън, разпален в Украйна, щяла да получи таблет, който да пее музика, да се пипа по екрана и да е джиджан и шикозен, твърдят запознати с детайли около наставленията на Путин.

Същевременно Европейския съюз една социална помощ не обеща, което показва за пореден път провала на капита-лизма и солидното нещастие, което носи той на тарикатите.

В други новини от света – и Вене-цуела така.

zhelyo

ТЪПИТЕ КОМУНИСТИ С КУРШУМИ СЛО-ЖИХА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЗВЕЗДИ ПО ФЛА-ГА НА УКРАЙНА!

Иво Божков

ГЕРОИТЕ НЕ УМИРАТ, УМИРАТ ТЕХНИТЕ УБИЙЦИ

Хлопці із самооборони прощаються зі своїми побратимами.

Скандують "Герої не вмирають,

вмирають вороги!"

Типовий Львів

ЩЕ СЕ ИЗТРЪГНЕ ЛИ УКРАЙНА ОТ ПРЕГРЪДКАТА НА ГОЛЯМАТА СЕВЕРНА ИМПЕРСКА МЕЧКА, ОТ ЗАДУШАВАЩАТА ПРЕГРЪДКА НА РУСИЯ?

Написах във Фейсбук следния кра-тък коментар за събитията в Украйна, които твърде много ни касаят и нас – защото България е в сходна ситуация на страна, искаща да се измъкне от "прегръдката" на общия ни "Голям брат", от прегръдката на голямата северна имперска мечка, от прег-ръдката на путинска Русия; тъй че ето, мечката щом играе у съседите, нищо чудно скоро да заиграе и в нашия двор; та ето какво написах там:

Нека младите да видят с очите си – чрез случващото се сега в Украйна – що е това комунизъм, нека да зърнат отврати-телното и страшното му лице; комунизмът винаги в историята си е убивал, за комуниз-ма няма нищо свято, комунизмът винаги се е опирал на лъжата, на далаверата, на измамата, на кражбата, комунизмът по същината си винаги е криминален, винаги е бандитски, винаги е мафия...

Нашите комунисти са досущ същи-те като украинските, само дето ги е страх от Запада да покажат истинското си лице, но щом престане страха им, непременно ще си го покажат...

УНИЗЕНИЯТ ОТ БОТУША НА ДУШИТЕЛИ-ТЕ НА СВОБОДАТА НИ И ТАКА САМОТЕН АПОСТОЛ НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Паметникът на Левски под Бунар-

джика в Пловдив – забелязвате ли горе високо силуета на исполинския паметник на Альоша? Двата поизсъхнали бора явно неслучайно са оставени: за да пречат да се вижда възвишаващият се високо горе па-метник на завоевателя-окупатор Альоша, който посече българската свобода за десе-тилетия, а и още е най-грозна заплаха за нея. Снимките направих вчера аз – като заведох свои ученици да се поклонят на паметника на Апостола.

Между другото схващате ли какво показва това: долу в ниското е невзрачното

34 паметниче на Апостола на българската свобода, а горе във висините е зловещият, злокобен паметник на ония, за които Левски е написал своите пророчески, ала забраве-ни днес от всички думи: "Тоз, който ще ни освободи, той ще да ни и пороби...".

Всъщност, съотношението на тия два паметника не е е ли всъщност ярко символична метафора за това, че българска свобода от тираничната империя на севе-роизток ние все още нямаме – а и не се предвижда да имаме?! А истинска свобода от имперска Русия ние нямаме най-вече затова защото сами в огромното си мнозин-ство не съзнаваме, че с непонятната си примиреност пред унижението на стоящия в нозете, в ботушите на Альоша мизерен паметник на Апостола на свободата ние на дело показваме, че даже не съзнаваме въпросната унизеност: нима може да е свободен оня, който не съзнава, че робското у него е е водещо, е необезпокояващо до-миниращо?!

РУСКОТО МЕКЕРЕ ВОЛЬНЫЙ СИДЕРО-ВИЧ ПАК ОСКВЕРНИ ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ Video streaming by Ustream ВИДЕО: ИВО БОЖКОВ

Явно съветският "националист" Сидеровский по този начин, осквернявайки паметника на Апостола на българската свобода, ползвайки го като трибуна за пош-ли политически речи, му отмъщава затова, че е написал пророческите думи: "Тоз, който ни освободи, той ще да ни и заро-би...", т.е. разобличил е господарите, на които е ибрикчия същият тоз Сидеровский...

НОВА АДМИНИСТРАТИВНА ОДА, НА КОЯТО С ПРАВО БИ ЗАВИДЯЛ ДОРИ САМИЯТ ФРАНЦ КАФКА

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Според повелението на връчения ми преди три дни документ – виж Неуморната г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив започна нова процедура по така жадуваното от нея мое уволнение! – днес трябва да връча някаква "писмена инфор-мация за медицински доказателства", които да ме поставят в категорията на "защитени-те лица"; проблемът е дали няма да се окаже, че според разпоредбите на чл. 333 от Кодекса на труда не спадам към лицата, които "работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекция-та по труда за всеки отделен случай". Че наистина неуморната г-жа директорка е замислила да си изгърми патроните и по тази линия, именно да осъществи отдавна лелеяното мое уволнение, та затова би следвало да спази процедурата, щото тя вече добре знае, че при нарушена процеду-ра Съдът веднага връща на работа уволне-ните от нея лица; ето затова тя сега предп-риема тези салтанати – иска замисленото от нея мое уволнение да е "напълно законно"; явно моето уволнение е многожадуваната идея, около която се е фиксирало тъй енер-гичното съзнание на многоуважаемата г-жа директорка в последните две-три години. Както и да е, ето, налага ми се да й отговоря в писмен вид своите "обяснения" и доказа-телства; написах в крайна сметка следния на места ироничен, на места написан в стилистиката на абсурдизма, на места дори доста тъжен, но общо взето все пак весел, развеселяващ, да се надяваме, текст:

35 До г-жа Стоянка Анастасова, директор на

ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до инж. Атанас

Ангелов Чернаев, Директор на Дирекция Инспекция по труда – Пловдив

КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив

КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-н Цило Нейчев, Председател на РО към синдикат "Образо-

вание" към КТ ПОДКРЕПА

ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор, Съобразно връчен ми на 18 февр. 2014 г. документ с изх. № 049/17.02.2014 г., с който Вие явно откривате процедура по тъй жаду-ваното от Вас мое "законно уволнение" се чувствам длъжен да заявя следното:

1.) По точка 1. от Вашия документ заявявам: това дали имам качеството на трудоустроено лице или пък дали страдам от някоя от болестите по Наредба 5 на Министерството на народното здраве, обн. в Държавен вестник бр. 33 от 1987 г. Вие можете да получите необходимата Ви ин-формация като се обърнете към оторизира-ните за даването на такава информация медицински органи, изпращайки до тях по надлежния ред съответното запитване; аз лично нямам такива прерогативи и открове-но Ви заявявам, че ми липсва нужната ква-лификация сам да се определям към една или към друга категория защитени лица; у мен буди недоумение самият факт защо изобщо мен питате за тия неща, при поло-жение, че съответните органи бихте могли по служебен път да си доставяте необходи-мата Ви информация; тъй че на Вашето искане аз мога да отговоря с ето този въп-рос: "Не разбирам защо мен питате?"; имам чувството, че Вашият въпрос би следвало да го отправите до съответните държавни органи, които могат да Ви предоставят тъй потребната Ви информация; кои са тези органи Вие, в качеството си на длъжностно лице, би следвало добре да знаете; при това има и един друг момент: всички доку-менти, касаещи моето здравословно поло-жение, аз съм ги предал в ТЕЛК-Пловдив, съответните копия съм ги предоставил на своя личен лекар, също така някои копия съм предоставил и на канцеларията в учи-лището, тъй че Вие бихте могла при добро желание да се информирате като се обър-нете към всичките тия органи, единият от които дори Ви е подведомствен; аз зная само това, че през януари 2013 г. бях инва-лидизиран от ТЕЛК в Пловдив с 60% инва-лидност за една година, в момента тече процедура за подновяване на инвалидиза-

цията, която обаче се проточи заради това, че Вие, изпращайки своя оригинална "про-изводствена характеристика", се намесихте решително в същата тази процедура, тъй като си позволихте да ми дадете съвършено нова диагноза за мое изненадващо "заболя-ване", от което аз самият до този момент не съм имал никакви оплаквания, именно собс-твеноръчно ми поставихте, без да имате квалификацията на психиатър, "диагнозата" (човек не знае вече къде да сложи кавички-те!) "често изпадащ в нервно-психически разстройства"; в резултат на тази Ваша, как да я нарека, самоделна "диагноза" аз в момента съм пренасочен към специализи-ран ТЕЛК за психични заболявания, който още не се е произнесъл по основателността на Вашата "самиздатска", да я наречем така, "диагноза"; това е цялата информация, която мога да Ви дам по така горещо инте-ресуващия Ви въпрос, по който Вие самата сте информирана не по-зле от мен самия, тъй като дотам силно се интересувате от моето здравословно състояние, че човек може да си помисли, че Вашето истинско призвание сякаш е в медицинската сфера;

2.) По точка 2. от Вашето запитва-не, в което ми задавате един също така не съвсем уместен въпрос, а именно дали съм бил започнал да ползвам "разрешен отпуск" бих си позволил да Ви посъветвам да се обърнете към... самата себе си за надлеж-ния отговор, щото именно Вие сте длъжнос-тното лице, което тъкмо разрешава подобни отпуски, било платени, било неплатени; а дали съм в отпуск по болест можете да направите справка в канцеларията, която е до вратата на Вашия собствен кабинет; щом ходя на училище, щом си вземам часовете, явно не съм в отпуск по болест, но знае ли човек, фантастиката в нашето училище доста е напреднала; по това Ваше тъй озадачило ме запитване пак съвсем резонно ми се налага да възкликна: "А защо и за това мен питате?!" – та нали сама би след-вало най-добре да знаете; имам чувството, че със съставянето на подобни администра-тивни шедьоври на абсурдистката бюрокра-тична проза Вие най-вероятно искате да засенчите литературната слава на великия майстор Франц Кафка, просто споделям с Вас чувството, което имам, щото знам, че това може да Ви заинтересува, щото сте литераторка, учителка по литература де;

3.) По т. 3, подточка първа от Ва-шето запитване, с която искате да разбере-те дали съм бил избран за представител на работниците по реда на еди-кои си членове от КТ държа да Ви уведомя, че надлежната информация по този повод можете да полу-чите от помощник-директорката на учили-щето, Ваша подчинена, именно от г-жа Камелия Стоянова, която в нашето ориги-нално учреждение по съвместителство изпълнява и длъжността... лидер на синди-

калната организация (!) на учителите и служителите към КТ ПОДКРЕПА, организа-цията, в която и моя милост членува; г-жа Камелия Стоянова в една от своите двойнс-твени ипостаси, именно на защитник на нашите професионални права, би могла най-компетентно да Ви отговори по интере-суващия Ви въпрос; понеже смятам, че заемането на длъжността синдикален лидер от приближен и подчинен на работодател-ката е алогично и е израз на недопустим конфликт на интереси, държа да Ви уведо-мя, че щом се проведе някога синдикално събрание (в нашия синдикат под ръководст-вото на г-жа Стоянова не се води абсолютно никакъв организационен живот, от години не е свиквано никакво събрание!), моя милост възнамерява да издигне кандидатурата си за синдикален лидер, тъй че в тази връзка Ви съветвам да побързате с моето уволне-ние, щото ако евентуално бъда избран, това още повече ще усложни задачата, която сте си поставили, именно да ме уволните на всяка цена, независимо от всичко и пр.;

4.) По т. 3, подточка втора от Ва-шето запитване, а именно точката, в която се интересувате дали съм бил избран за "член на представителен орган за преговори на европейски работнически съвет" съм длъжен да Ви информирам, че не съм изб-ран за такъв член, т.е. нивото, на което все още се подвизавам, не е европейско, а е местно, тукашно, регионално, българско; Вие, щом все пак ме питате за такова нещо, ако сте подочула за някакво такова мое избиране на европейската сцена (знам ли, аз съм все пак известен блогър, който пос-тавя доста остри, пък макар и съвсем неев-ропейски тукашни проблеми и изобразява какви ли не административни нашенски саги, та нищо чудно, понеже интернет не знае граници, да има нещо такова, европей-ците да са се заинтересували от мен; не вярвам да ме питате без нещичко да сте подочула, иначе има ли изобщо смисъл да ме питате? Народът казва: "Всяка крушка си има опашка!", а народът, както знаем, е мъдър и никога не греши!), та мисълта ми беше, ако Вие лично сте подочула за такова мое избиране, а пък аз нищичко не знам, много Ви моля да ми кажете каквото именно сте подочула, за да изясним някак един такъв жизнено важен въпрос, за който аз пребивавам в състояние на пълна неизвес-тност, което е доста угнетяващо;

5.) По т. 3 подточка трета и четвър-та, в които Вие се интересувате дали пък моя милост не е "член на представителен орган в европейското търговско и коопера-тивно дружество" и също така дали пък не съм "член на синдикално ръководство в предприятието, на териториален, отраслов или национален ръководен изборен орган" мога да Ви отговоря респективно следното: в европейски търговски и кооперативни

36 дружества не зная дали членувам, но поне-же все пак ме питате, може пък Вие нещич-ко да сте подочула, а аз да не зная това, и тъй като все пак моята известност е и извън границите на Пловдив и на страната, моля Ви най-искрено да ми съобщите каквото знаете за мен в това отношение, щото ще бъде голям гаф добрите европейци да са ме избрали за член на някое тяхно дружество, а пак аз да не знам или да съм забравил; аз не зная дали тия дружества не регистрират някъде своите членства и ръководни органи, тъй че не е зле да се опитате да направите справка в съответните европейски регистри, щото знаем, че европейците, особено нем-ците, са страшни педанти и буквоеди и всичко регистрират по надлежния ред, та да не излезе в крайна сметка, че моя милост някъде е регистрирана, а пък ний да не знаем това и ето, отново и отново да се излагаме като непоправими байганювци; затуй аз приветствам вашата администра-тивна инициатива да осветите изцяло из-черпателно моя онтологичен - здравен, медицински, професионален, търговски, български, европейски, финансов и какъв ли не още – статус; а по подточката за мое членство в синдикални ръководства аз вече Ви отговорих, все още не съм такъв член, но възнамерявам да стана при първа възмож-ност, даже самата г-жа Стоянова преди време ми предложи да бъда избран за син-дикален лидер на организацията на КТ ПОДКРЕПА, ала аз тогава отказах, ето сега, оказва се, дойде момента да съжалявам за отказа си; но тя, понеже е крайно благоро-ден човек, предполагам ще удържи на ду-мата си и отново на бъдещото синдикално изборно събрание ще ме предложи за свой заместник на поста синдикален лидер; затуй отново Ви съветвам да побързате с моето уволнение, щото стана ли синдикален ли-дер, тогава задачата Ви да ме уволните ще стане още по-трудна за изпълнение и пости-гане.

Това е в общи линии. Постарах се да отговоря подробно и най-убедително на Вашите на места, признавам си, доста чуда-ти и озадачили ме въпроси. Отговорих Ви също така и чистосърдечно, опитах се да изразя как тия въпроси прозвучаха в моята многострадална душа, щото ето, наближава м. април, т.е. навършват се вече цели три години от момент от оня момент в 2011-та година, в който Вие подехте тази паметна кампания за моето уволнение, имахте доб-рината за тия три години да ме гоните, както се казва в народния израз, "като империа-лист", осъществихте титанични направо подвизи в туй отношение, то не бяха про-верки, то не бяха инсценирани и какви ли не още жалби, доноси под формата "анкети" и на какво ли не друго, заповеди за дисципли-нарни наказания (отменени след това от Съда, но отново и отново обжалвани от Вас), то не бяха "разгромни възвания от разгневените народни маси срещу подлия

враг", именно срещу моя милост, инспири-рани от администрацията под Вашето мъд-ро ръководство, то не бяха нагласени инци-денти, също така организирани от Вас сама-та или от Ваши приближени безброй "съ-дебни трибунали", "народни" и "другарски" съдилища, то не бяха щуротии, редовни или законни съдилища, завеждаха се какви ли не съдебни дела, случваха се обжалвания пред по-висшите инстанции, писаха се писмени обяснения, давахте ми "инструк-ции" за това как било следвало да препода-вам философия (!), в които Вие, филолож-ката, ми давахте "най-меродавни" и задъл-жителни "предписания" в своите епохални направо "констативни протоколи" и какво ли не още, каквото човек с най-развинтена фантазия едва ли може да се сети, извиках-те разните му там комисии и пр. за да ми уредите някакъв що-годе достоен компро-мат, ето, наскоро се сетихте... Комисия по защита правата на детето да повикате и дори успяхте да ги повикате, даже ето сега дори стигнахме и до самия Върховен каса-ционен съд, който да се занимава с наште глупости, стигнахме даже и до... психиат-ричния ТЕЛК, остава в нашето училище директно до самата лудница да стигнем в един прекрасен слънчев ден (то дали вече не сме стигнали дотам де, щото на моменти имам чувството, че в лудниците е значител-но по-спокойно в сравнение с шеметния, в лудешкия административен живот, който ние водим в нашето учреждение!)... та с оглед на това, многоуважаема госпожо директор, си позволявам, в качеството ми на човек, който никога досега в дългата си кариера на учител не е бил подлаган на такъв страшен административен тормоз, произвол и терор, на който Вие дръзнахте да ме подложите в нашите славни "демок-ратични" и "европейски" времена, та си позволявам от дълбините на своето многос-традално и болно сърце да възкликна ето какво:

Няма ли най-сетне, многоуважае-ма госпожо Директор, да се спрете поне малко, няма ли поне малко да мирясате и да се успокоите – и да ме приемете ка-къвто съм?! Щото нима все още не се убедихте в тази най-проста истина, че темерути като мен считат своята лич-ност за суверенна, а свободата си за свя-та и за безценна и по никой начин не биха се отказали нито от личността си, нито от свободата си, нито от своите свеще-ни човешки и граждански права – и то само и само, видите ли, да угодят на този или онзи там не знаещ какво иска и също така не знаещ на кой свят изобщо живее само-забравил се администратор?!

Това исках да Ви кажа. Ето, и аз си позволих да Ви задам поне два въпроса. Помислете поне малко върху тях. За Ваше добро Ви ги задавам. А също така не е зле да помислите накъде водите самото учреж-

дение след като си позволявате подобно отношение към персонала му...

Бъдете здрава!

С УВАЖЕНИЕ:

(подпис) 20 февруари 2014-та година Пловдив

ГЛЕДАЙТЕ ФИЛМА "КРИМИНАЛНАТА ОКУПАЦИЯ" – ФИЛМ ЗА БАНДИТИТЕ, КОИТО УПРАВЛЯВАТ ДНЕШНА УКРАЙНА

Фильм рассказывает о тех кто сто-ял у истоков создания Партии Регионов. И кто стоит за первыми лицами этой партии. Откуда взялся Ринат Ахметов, Виктор Яну-кович да и вообще вся эта братия "партия регионов". Год выхода: 2007 Жанр: Доку-ментальное расследование Режиссер: Александр Бойко

Это документальное расследова-ние Криминальная оккупация, режиссер Александр Бойко создал еще в 2007 году. Ни один из телевизионных каналов не ре-шился показать его в эфире. Слишком из-вестные люди упоминаются в нем. Выпуще-но: Украина

ЕТО ЗАЩО МАЙДАНЪТ СКАН-ДИРА "БАНДУ ГЕТЬ!" – "БАНДА ВЪН!". Филмът разказва за това как донецките криминални бандюги окупираха Украйна – препоръчвам!

Vasil Zhukivskyi

ШЕСТВИЕТО НА УНИВЕРСИТЕТСКИТЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ ТРЪГНА ОТ СУ КЪМ ПАМЕТНИКА ЛЕВСКИ

Nayo Titzin

37 НА 19 ФЕВРУАРИ СЕ НАДПРЕВАРВАМЕ ДА ИЗБИВАМЕ КОМПЛЕКСИТЕ СИ НА НАЦИЯ, КОЯТО НЕ УВАЖАВА СВОБОДА-ТА

сряда, 19 февруари 2014 г.

Обсебването на Левски Автор: Иво Инджев

В България, поради липса на стре-меж към свобода, честваме с нарастващо гузен патос деня на Апостола на свободата. Самите ние сме готови да жертваме свобо-дата си, но се прекланяме поне през онзи, който се е жертвал заради свободата, която не ценим.

Смут цари в самите нас този пара-докс и това си личи – независимо дали си го признаваме или не.

Нищо чудно, че продължаваме да чуваме (както тази сутрин от екрана на БНТ), че днес „честваме годишнината от обесването на Левски”. Грешка на езика, на подсъзнанието, на растежа в грешна посока или пък грешката е вярна: бесят ни систе-матично и ние честваме чрез покорството си този факт?

Нищо чудно също, че в объркване-то си търпим обсебването на Васил Левски от Велислава Дърева, зовяща от екрана Нова тв на висок глас политиците да помъл-чат днес, макар самата тя да е несменяем политик от висшия ешелон на Партията с най-голяма вина за обесването на българс-ката свобода в глухата за завета на Левски България: „Който ни освободи, той и ще ни пороби”.

Нищо чудно, че от ранни зори те-мата за паметта за Апостола, за обесването на Левски се илюстрира в телевизионните предавания с кадри и карти, свързани с „отцепването” на паметника му в София с полицейски мерки в района, за каквито нямаме памет да са се случвали друг път. Обесването и отцепването някак си се връзват.

Тук първо ни отцепват, после ни връзват, за да ни обесят. „Нищо чудно”, че всичко това се случва в деня на преклоне-нието пред Апостола на СВОБОДАТА?

У нас свободата на словото, майка на всички демократични свободи, беше обесена след дългогодишно задушаване в

подземието на Европа от екзекутори, които мистериозно биват наричани вкупом Задку-лисието – удобен термин за оплакване на поробената медийна свобода. По същия начин Темида се оплаква и оправдава тук с прословутия Неизвестен извършител, ви-новно набеден за универсалната липсата на виновни поради отказа от правосъдие.

Не друг, а тъкмо обесените за ези-ка журналисти търпят да го има Задкулиси-ето. Кой да им вдигне Априлско въстание?

На 19 февруари се надпреварваме да избиваме комплексите на нация, която НЕ уважава свободата като ценност. Тук всички обичаме Апостола на Свободата, но самата Свобода не влиза в нито една кла-сация на ценностите ни, а ни вкарва в ан-тикласации по свобода (на словото).

С цели 83 паметника благодарим на чуждата окупационна Червена армия, обесила с главата надолу българската независимост.

Люлеем се на бесилото на позора като най-беден и самоопределящ се за най-нещастен народ в Европа, който боготвори свободата като ценност за своя Апостол, но дори не забелязва липсата й във всекидне-вието си.

Да сте чули и видели по нашите земи митинг в името на свободата – напри-мер в името на свободата на украинския народ, който се бори за свободата си? Де го Боримечката да се опълчи с опълчение на руската мечка и по нашите земи?

Когато един народ превръща в те-ма Свободата само един ден в годината, при това като преклонение пред герой, чийто стремеж към свобода не следва, само свободата на словото може да помогне да си изясним диагнозата на заболяването.

Такъв разговор обаче нямаме. Имаме изписано със златни букви в нозете на окупатора, похлупил с огромната си снага скромния паметник на Левски, след-ното робско коленичене:

„На съветската армия ОСВОБО-ДИТЕЛКА – от признателния български народ”.

Народеее????

ЕТО ПО ЧИЯ ПОРЪЧКА СЕ ПРАВЯТ КРЪ-ВОПРОЛИТИЯТА В УКРАЙНА

февруари 19, 2014 Русия: САЩ да спрат да финансират украинските „бунтовници“

Според съветник на руския президент Владимир Путин Вашингтон шантажира Украйна в разрез с международното право

Кремъл призова САЩ да спрат да шантажират Украйна и да финансират мес-тните „бунтовници“, предаде Франс прес.

Помощник-държавният секре-тар на САЩ по европейските и евроазиатски въпроси Виктория Нюланд пристига в Киев днес с намерението да съдейства за разре-шаване на кризата, напомня агенцията. „Западът трябва да спре шантажа и сплаш-ването, с каквито се занимаваше например Виктория Нюланд, която имаше в Киев срещи с олигарси, както и с представители на президента и на правителството“, заявя-ва в интервю за в. „Комерсант – Украина“ Сергей Глазев, съветник на руския прези-дент Владимир Путин.

„Доколкото знаем, на срещите тя е намекнала на тези хора, че ще бъдат сло-жени в черните списъци, ако президентът Виктор Янукович не отстъпи държавното управление на опозицията. Това е шантаж, нямащ нищо общо с международното пра-во“, казва Глазев.

„По всичко личи, че Щатите са за-ложили на сценарий, предвиждащ насилст-вено сваляне на властта“, изтъква съветни-кът на Путин. Той твърди, че „американски източници харчат по 20 млн. долара сед-мично, за да финансират, включително да въоръжават опозицията и бунтовниците“. При опит за държавен преврат властта „просто няма друг вариант за действия (освен да употреби сила, бел. на „Комер-сант“). Иначе страната ще потъне в хаос“, добавя Глазиев.

Той припомня, че според Будапе-щенския меморандум Русия и САЩ са га-ранти на суверенитета и териториалната цялост на Украйна след нейния отказ от ядрени оръжия през 1994 г., съответно „са длъжни да се намесват при конфликтни ситуации от този род“.

Докато „днешната едностранна груба намеса“ на американците във вът-решните работи на Украйна „е очевидно нарушение на този договор. Спогодбата предвижда колективни гаранции и колектив-ни действия“, заявява руският политик.

ОЩЕ СНИМКИ ОТ ПЪРВАТА НАЦИОНАЛ-НА СРЕЩА ЗА СВОБОДНО ОБРАЗОВА-НИЕ В БЪЛГАРИЯ

А на снимката в далечината, в лявата част, до колоната могат да се видят две глави с бели коси, едната от

38 тях е моята, другата – на колегата Райчо Радев.

СНИМКИ: Margarita Borisova: ЗА СВО-БОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО –

първа национална среща, с участието на Яков Хехтсряда, 19 февруари 2014 г.

НАПРАВЕТЕ НЕЩО ПРОИЗВОЛЪТ И ГАВРИТЕ НАЙ-СЕТНЕ ДА ПРЕСТАНАТ: КАКВО ОЩЕ ЧАКАТЕ – ДА СЕ СЛУЧИ НЕОТВРАТИМОТО ЛИ?!

Вчера знаменитата, прославилата се вече г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова изпрати една от "опе-раторките по чистотата" (чистачките) да ме извика по спешност в директорския кабинет - както разбрах, тя самата много бързала щото щяла да пътува по важни държавни дела някъде из висшестоящите институции! - та значи, извика ме за да ми връчи нов странен административен документ, не личи дали е "писмо", дали е "покана" за писмени обяснения (нашата директорка е литератор-ка, учителка по литература де, и затова много обича да ни дава "домашни работи" по писане, на мен най-често, разбира се, щото явно е пристрастена към моя непод-ражаем стил!), дали пък не е някакъв съв-сем нов и причудлив административен жанр; ето копие на самия тъй интригуващ документ: Неуморната г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив започна нова процедура по така жадуваното от нея мое уволне-ние!.

Интересно е да отбележа, че г-жа Директорката преливаше този път от кой знае защо така внезапно избликнала лю-безност към мен - явно съвсем не можеше да скрие радостното си настроение и нео-бичайно възбуденото състояние на своя дух; дори, представете си, ме попита най-дружески за впечатленията ми от Първата национална среща за свободно образова-ние в България като при това ми декларира,

че тя самата също била голяма радетел-ка за едно "свободно образование" (!!!), което обаче трудно щяло да стане – щото у нас "липсвали нужните условия"!

Както и да е, докато тя ми правеше тия "мили очи", с оглед да ме разсее, аз трябваше да се запозная с връчения ми крайно странен и интригуващ документ - за да преценя дали така любезната г-жа ди-ректорка не ми крои някакъв нов капан по обичайния си табиет, искайки от мен да го подпиша. Е, подписах го, без много-много да асимилирам какъв е този така необичаен документ; пък и да бях отказал да го подпи-ша тя се беше подсигурила за отказ щото набързо извика и две помощник-директорки, които да се подпишат като свидетелки в случай на мой отказ. Та днес имам "домаш-на работа" да пиша нови писмени обясне-ния; от Кодекса на труда разбрах, че тя наистина е започнала нова спешна проце-дура по тъй лелеяното от нея мое уволне-ние; понеже съм "лош човек", ще й усложня малко живота, ето, по тази причина написах току-що следното "запитване" до инж. Ата-нас Ангелов Чернаев, Директор на Дирекция Инспекция по труда в Пловдив, а също така до Началничката на РИО-Пловдив и до ръководителя на Регионалната организация на синдикат "Образование" към КТ "Подкре-па" в Пловдив, синдикатът, към кой съм член:

До инж. Атанас Ангелов Чернаев, Директор на Дирекция Инспекция по труда - Пловдив До г-жа АНТОАНЕТА ПАКОВА, Началник на регионален инспекторат по образованието в

Пловдив До г-н Цило Нейчев, Регионален Председа-

тел на Синдикат "Образование" към КТ ПОДКРЕПА

Копие: До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив

ЖАЛБА

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми господин Чернаев, Уважаема госпожо Пакова, Уважаеми господин Нейчев, Уважаеми дами и господа колеги,

Държа да Ви уведомя с този свой

писмен сигнал, че необузданата кампания на всекидневен административен тормоз, провеждана вече две години и то съвсем целенасочено от г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, все още не престава и миг; явно така усър-дната администраторка няма да се успокои докато не постигне заветната си цел, а именно да ме уволни от подведомственото й учреждение. Ето последните факти в тази посока:

39 1.) Преди 5 дни получих Съобще-

ние от Окръжен съд в Пловдив и копие на Касационна жалба до Върховния касацио-нен съд в София, с която г-жа Анастасова чрез адвоката си завежда ново дело по обжалване на Решение на Окръжен съд, отменящо нейна заповед за наложено ми по-рано от нея дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Това се прави при положение, че тя добре знае, че здравословното и финансовото ми състоя-ние не позволяват да пътувам до София, да търся и да наемам нови адвокати и пр., което на фона на безсмислието на тази заповед означава, че случаят се използва като допълнително средство за психологи-чески тормоз над жертвата, именно на моя милост;

2.) На мои многократни искания за достъп до информация с оглед запознава-нето ми с резултатите от предизвикани по мои жалби и сигнали проверки г-жа Дирек-торката отговаря с пълно пренебрежение и мълчание, което е пряко нарушение на законови разпоредби;

3.) Вчера, 18 февруари 2014 г. по-лучавам любопитен многозначителен адми-нистративен шедьовър (Изх. № 049), с кой-то, изхождайки от разпоредбите на чл. 333 от КТ г-жа Директорката ме задължава да й предоставя цялата "медицинска информа-ция" за заболяванията, от които страдам, както и да декларирам от какви заболявания именно страдам; отправя ми също така абсурдното питане дали съм бил започнал ползването на "разрешен отпуск" (платен, неплатен, за временна нетрудоспособност), и то при положение, че тя самата е длъж-ностното лице, което разрешава подобни отпуски; пита ме също така дали имам зак-рила от друг род и пр., което аз го оценявам като най-груба административна гавра;

4.) Проявявайки непостижимо с ума административно безхаберие г-жа Директорката не предприема никаква реак-ция по повод на мои писмени сигнали за недопустимо отношение към преподавателя на буйстващи ученици в часовете ми, което по косвен начин е насърчение на тези уче-ници да продължават все в този дух; свиде-тели сме на невиждан в историята админис-тративен феномен: сякаш е налице някаква странна подмолна коалиция на админист-рацията с хулиганстващите ученици с оглед упражняване на най-ефективен тормоз над преподавателите, които не желаят да се примиряват с обстановката в училището, все повече приемаща формата на пълзяща анархия;

5.) Загрижен за тежката психологи-ческа и нравствена ситуация в училището написах и представих на вниманието на Педагогическия съвет нарочен доклад за

нравственото състояние в училището, придружен с Обръщение до цялата учи-лищна общност; директорката явно счете за възможно да сложи тия два документа за продължително "отлежаване" в най-отдалеченото чекмедже на така пищното директорско бюро, т.е. позволи си да ги скрие от техния адресат, именно от висшия орган за управление на училището, от него-вия Педагогически съвет;

6.) Аз вече съм Ви известил, но не пречи да напомня отново нещо крайно екстравагантно: г-жа Директорката си поз-воли собственоръчно да ми даде психиат-рична диагноза "податливост към чести нервно-психологически разстройства", която под формата на "производствена характе-ристика" изпрати до ТЕЛК в Пловдив, с което осуети подновяването на инвалидизи-рането ми по моите заболявания (заради които съм инвалид с 60% инвалидност) и по този начин успя да предизвика изпращането ми на специализиран ТЕЛК за психиатрични заболявания (!!!), на който предстои да се явя скоро, през първата половина на март;

7.) Имам чувството, че с тия адми-нистративно-процедурни номерца тъй усър-дната г-жа Директорка цели в образувалото се прекъсване на моята инвалидизация да успее да ме уволни, заобикаляйки закрила-та от страна на закона, което по моето въз-приятие е пример за най-груб администра-тивен произвол; произвол, от който висшес-тоящите административни органи, кой знае защо, съвсем не се впечатляват, въпреки че по закон са длъжни незабавно да го спрат;

8.) Директорката по този начин продължава несмущавана от нищо да де-монстрира своя антидемократичен мантали-тет и стил на авторитарно ръководство, т.е. изобщо не се впечатлява от многобройните сигнали до висшестоящите органи, което показва недопустимо пренебрежение към законността и също така погазване на най-елементарните нравствени принципи и норми на човешкото общуване и на човеш-ките отношения.

Явно г-жа Директорката Анастасо-ва е замислила някакъв доста изобретате-лен и остроумен начин та да устрои, да нагласи и най-сетне да осъществи в колкото се може по-близко време тъй жадуваното, тъй лелеяното от нея мое уволнение, за което тя непрестанно търси и като не нами-ра се опитва сама да организира, както се убедихте, какви ли не поводи, "капани", "причини", уловки, процедури и т.н. Заявя-вам, че в условията заради този непреста-нен и всекидневен административен тормоз силите ми вече са на изчерпване, крехкото ми здраве е на ръба на пълното рухване; директорката си позволява да нарушава основното си задължение, а именно да ми

осигури най-нормални и човешки усло-вия за пълноценното осъществяване на моите нелеки задължения на преподавател по философия и гражданско образование. Непостижимо е за ума защо висшестоящите административни и синдикални органи, които би следвало да бдят за законността и човешките права, си затварят така упорито очите пред това, което въпросната адми-нистраторка си позволява! Чудно ми е, наблюдавайки случващото се, в кой век и в коя страна изобщо живеят въпросната ад-министраторка и нейните покровители!

Моля, направете нещо тези безоб-разия най-сетне да престанат! Какво още чакате – да се случи неотвратимото ли?! Трябва ли да бъда съвсем съсипан пред Вашите очи, трябва ли да бъда разкъсан, трябва ли да бъда съвсем разтерзан, тряб-ва ли да рухна, трябва ли, накрая, да умра - та едва тогава да се размърдате?! Моля да осъзнаете, че с нищонеправенето си Вие поемате пълната отговорност за случващо-то се! 19 февруари 2014 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

НЕУМОРНАТА Г-ЖА ДИРЕКТОРКА НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ ЗАПОЧНА НОВА ПРО-ЦЕДУРА ПО ТАКА ЖАДУВАНОТО ОТ НЕЯ МОЕ УВОЛНЕНИЕ!

вторник, 18 февруари 2014 г.

ЗАБЕЛЕЖКА: Скоро ще направя писмен коментар по тази нова "инициатива" на така усърдната администраторка, сега-засега

40 само цитирам члена от КТ, по който тя за-почва тази тъй прозрачна процедура: Закрила при уволнение Чл. 333. (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 110 от 1999 г., изм. - ДВ, бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) В случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай: 1. (изм. - ДВ, бр. 52 от 2004 г., в сила от 01.08.2004 г., изм. - ДВ, бр. 108 от 2008 г.) работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст; 2. трудоустроен работник или служител; 3. работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на минис-търа на здравеопазването; 4. работник или служител, който е започ-нал ползуването на разрешения му отпуск; …

НЕ ТРЯБВА ДА СЕ МЪЧИМ ДА ПРАВИМ "СВОЯТА МАЛКА БЪЛГАРИЯ" НАВЪН, В ЧУЖБИНА, А ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ НАШАТА ОБЩА БЪЛГАРИЯ ТУК, У НАС

сряда, 19 февруари 2014 г.

Не напускай, а опитай да направиш малка България тук!

Кариера може да се гради и у нас, средни-те ни доходи са вече 46% от средноевро-пейските Автор: Светозар ГЛЕДАЧЕВ, финансов анализатор

Трудно е да се обобщава. Няма как да се вземат средните явления в човешкия живот, винаги има изключения. Хващайки се за някое такова изключение, ние го абсолю-тизираме, то става наша идея фикс. Така правим грешка, защото нещата стават край-ни, независимо дали добри или лоши, но неверни, а така губим средата и тенденция-та, истината, а с това и бъдещето. Така се правят грешните преценки, които струват разбит, труден, а понякога тотално съсипан живот. Той никога не е в крайностите! Загу-били сме инстинкта си за самосъхранение от тези 45 години социализъм, в който дър-

жавата се грижеше за почти всичко вместо нас. Като резултат, още много хора се надя-ват на държавата – защото не успяват да се грижат за себе си. А тя не ти е майка и баща. Тя е била, е, и ще бъде тук и нався-къде, репресивна структура на икономичес-ки силната част на обществото над по-слабата. Докато с революция не стане об-ратното.

Точно затова една част от бълга-рите напускат, търсейки по-добра, по-развита, с по-улегнала демокрация държа-ва. Грешка ли правят? Невинаги! Има много специалисти, които няма как да се развиват в България. Българи работя в Google, NASSA, CERN, Силиконовата долина, в най-големите и развити университети и изсле-дователски центрове на света. Просто у нас такива няма. Ако си много добър, светът като глобално село е твоето място. Но за нас, по-нормалните, къде да живеем? И то така, че да ни е най-добре. Имаме само един живот и той трябва да е щастлив. Въпреки че си мислим, че щастието е раз-лично за всеки, то има обща основа и тя не е в парите. Щастлив си, когато се развиваш! Когато се бориш и преодоляваш трудности. Така се доказваш, че си добър, че те бива, че ставаш, че си човек. Или “Движението е всичко, целта нищо!” (Ф. Ласал)

Ако стоиш на едно място – загиваш като човек, не зависимо колко богат си. Много българи си представят щастието като неспирно ядене и пиене и несекващ поток от пари, но подарени, неспечелени или заработени. За да възникнат духовни пот-ребности, трябва да се задоволят матери-алните. Това е идеалът на тези, които не са ги задоволили. Всеки мечтае за това, което няма! Емиграцията винаги и във всички страни е имала икономически основи, ако не бягаш от правосъдието. Как я представяме пред приятели, какво даже си въобразява-ме, е друг въпрос. Когато си затворен в една система, когато нямаш контакти, не можеш да се движиш по света, е напълно нормал-но, когато се отворят границите, да тръгнеш да пътуваш, да откриваш, да търсиш непоз-натото. Представяте ли си какво е в Север-на Корея?

Затова и големият поток от емиг-ранти беше в първите години, а не сега. Тогава бяха най-ниски доходите ни спрямо развитите страни. Напротив, сега няма да има сериозен емигрантски поток. Бумът мина. Бавно и полека даже започва връща-не в страната. Не масово, но го има и ще се увеличава. Кариера вече може да се прави и тук, а средните доходи са вече 46% от средноевропейските, а са били 8%. Дано по-бързо да ги стигнем. Нормално е колкото се изравняват стандартите, толкова и иконо-мическата емиграция да намалява. Дори всяка година България привличат чужди мениджъри, не собственици, които варират от 700 до 1400 на година. За 2012-а са най-много от САЩ, а за 2013-а от Китай. 42 000

чужденци са взели статут на временно пребиваващ, нещо като “ зелена карта”. 360 000 апартамента и къщи са купени от рус-наци, или 8% от целия фонд недвижимости.

За тях България е прекрасна. Няма статистика, а и не може да има колко бълга-ри са се върнали. Но във всеки клас има деца, родени в други страни и това не учуд-ва никого. Това е тенденция-та.Конвергенция. Когато стигнеш своя праг на развитие и задоволиш първичните пот-ребности, най-вероятно се връщаш, защото тук сме на по-ниско ниво и със знания и пари можеш да се развиваш. Ще се увели-чава конкуренцията сред специалистите, защото доходите им ще продължават да растат, затова вече идват да работят у нас и чужди специалисти. Ние просто се вписваме в нормалните световните явления. Но тези, които са нискоквалифицирани или с дипло-ми от псевдоуниверситетите, ще са на ниски заплати, те няма какво да предложат на пазара на труда. Затова може би те ще емигрират, защото нашето дъно е по-ниско от европейското. Но може би ще направят грешка. Много страни са минали по този път: Ирландия, Испания, Гърция, Португа-лия и много други, че и САЩ. Винаги след голямата вълна следва по-малка, на връ-щащите се.

Принципът на махалото

Медицината от векове търси отго-вор на въпроса как да живеем по-дълго и да бъдем по здрави. Статистически е доказано, че най-важният признак, за това , без изк-лючения е да не си напускал родния си ареал до 50 км. Да ядеш храна добита на мястото, на което си роден. Разбирате ли сега защо по балканите и селата са столет-ниците. Всяко напускане на територията е стрес, който ти съкращава живота. Няма дълголетен пътешественик. Но пък много ще кажат, че не искат да са столетници, а да живеят бурно. Ами какво по-хубаво място от това да си разбиеш здравето с ядене пиене и непрестанни купони от България? Помис-лете си колко народ умря от това, а и вижте англичаните на Слънчев бряг! Тогава къде си тръгнал да ходиш? Тук можеш да живееш бързо, и бързо да си отидеш, така както никъде другаде. Истината е проста, като не виждаш изход пред себе си, хващаш най-лесния изход – Терминал 2. Истински се натурализират не емигрантите, дори не и техните деца, а внуците им! И то в такава многолика страна като САЩ. В много други консервативни страни ти си другият, чужди-ят. Нещо като българските турци, които векове живеят тук и сред нас, и са българи, ама не съвсем.

Помислете! Лесното решение не е решение! То не решава проблема. Трябва обучение, квалификация, учене цял живот, изобщо нещо, което да те прави уникален, по-добър, и с това търсен. Така вървиш

41 нагоре по стълбицата на успехите и парите. Който го прави има бъдеще и в България, и по-света, той не гледа само да задоволява първични потребности. Хората с малко пари искат пари. Хората с повече пари, които са задоволили основните си материални пот-ребности искат път и развитие, това което прави живота пълноценен, истински и хубав. Когато ни разрешиха да пътуваме по света, аз бях от първите които си извадиха пас-порт. Където можах, там отидох. Но най-силно впечатление ми направиха едни българи в Мюнхен.

Те бяха около 80-годишни. Бяха останали като студенти в Германия през 1944 година, което за времето си е било върхът на сладоледа. Те се прибират след войната в България, но на границата наши-те власти не ги пускат, не ги искат, няма къде да отидат и се връщат. Казват, че такъв глад, студ и немотия в Германия какъвто е бил след войната, България нико-га не е преживявала. Дори е немислимо да си представим. Та тези хора обичаха Бъл-гария повече от нас. Те са я напуснали на 17-18 години, живели са в Германия над 50-60 г., целия си съзнателен живот. Имаха жени, деца и внуци, пари, някои бяха мили-онери, с къщи и спокойни старини, но всеки четвъртък се събираха в едно българско бирхале, да си говорят за България, за нейните проблеми и знаеха, четяха повече от българите. Бяха си реституирали имоти-те и се връщаха у нас. Искаха тук да бъдат погребани, а и някои умряха щастливи в България. Тогава у нас беше страшно, ре-жим на тока, няма стоки, няма пари, вилнее-ха мутри. Аз ги питах, защо като имате всичко се връщате в нищото, в мизерията и нищетата? Те казваха: “Вие нищо не разби-рате”.

Мисля, че вече разбрах. А и учени-те вече доказаха, че носталгията е генетич-но явление. Щом си се родил тук, все ще те тегли към родното, колкото и далече да бягаш, дори и да не си го признаваш. Няма как от себе си да избягаш. Затова и където има българи по света, има български мага-зини и ресторанти. Купуваш лютеница, сирене, бира, ама български, нищо, че са по-скъпи от тамошните. Пиеш и плачеш, ако животът ти е оставил сълзи. Има български неделни училища, църкви, ансамбли за народни песни и танци. Така е по целия свят, дори в Аржентина, Бразилия, където са емигранти от 100 години и трето-четвърто поколение са родени там. Искаш да направиш една “Малка България” там. А не можеш ли да я направиш тук?

Не си се опитал, защото усилията, нервите и борбата, която си водил за да успееш и да се докажеш там, ако ги беше направил тук, заедно със всички емигранти, щяха да се сътворят чудеса. Само че бъл-гарите търсим своя собствен успех и изход, а не общия. Ние оцеляваме поединично. Нация не е сбор от индивиди, а хора с общи

цели и надежди. Затова е по-лесно да емиг-рираш. Поклон пред оставащите.

ДНЕС ПАК ЩЕ БЕСИМ ЛЕВСКИ: ВСЕКИ ДЕН, В КОЙТО ЖИВЕЕМ КАТО МИШКИ, СЯКАШ ОТНОВО БЕСИМ ЛЕВСКИ!

УТРЕ ПАК ЩЕ БЕСИМ АПОСТОЛА Почитаме Левски, но слугуваме на Пеевски, мечтаем за величие, но сме пълни с безразличие... Искаме свобода... но тя има цена! А кой, КОЙ е готов да я плати? Аз, или той... а може би ти? Просто се чудя – докога ще стоим? Колко още робство ще търпим?!!

С горното "лирично отклонение" намеквам, че всеки ден, в който живеем като мишки, сякаш пак бесим Левски, а в негово лице – всяка идея и мечта за сво-бодна България... Сори, за мен 19.02. не е "празник", Левски - не е "традиция"! Левски е мерилото за това доколко живеем достойно и свободно, а денят, в който животът му е отнет – е моментът за равносметка къде сме спрямо това "мерило"! И затова 19.02. е тъжен ден за мен. Не толкова защото Левс-ки е бил обесен, дори в смъртта на тоя човек има повече достойнство, отколкото в днешния ни живот - ето ТОВА е тъжното! Написа: Gery Nikolova

АЗ В ТОЗИ МОМЕНТ СЪЩО СЪМ УКРАИ-НЕЦ, А СТОЛИЦАТА НА ЕВРОПА ВЕЧЕ Е КИЕВ! ПОКЛОН, ГЕРОИ! ПОКЛОН, УКРА-ИНСКИ БРАТЯ-СВОБОДОЛЮБЦИ!

Прочетете непременно речта на Бернар-Анри Леви (род. 1948 г.), френски философ, писател и ангажиран интелектуа-

лец със световна известност, произнесе-на на 8 февруари на Евромайдана: Всички ние сме украинци!

ДУДУКОВ МАРШ

Димитър Цивнев: ТАЗИ РУСИЯ В НАША-ТА БЪЛГАРИЯ – ВЕЧЕ НЕ! "Добрюютро" на целия бар!! Много якоооо! „Дудуков марш”. Скоро и във Вашия град. (текст и снимка България без ценности)

СЪБИТИЯТА В КИЕВ: ПРОМОСКОВСКАТА ВЛАСТ ЩУРМУВА ЕВРОМАЙДАНА, КО-МУНИСТИТЕ ОТНОВО ПОКАЗАХА, ЧЕ ВЛАСТ ДАВАТ САМО С КРЪВ!

СЪБИТИЯТА НА ЖИВО

Виж хроника на събитията ето тук: Полицията щурмува Евромайдана в Ки-ев, жертвите вече са 14 (на живо с видео) Виж и коментара на И.Инджев: Пътят на копривата от Тянанмън до Майдана Саакашвили: Путин заплатил Януковичу $2 млрд и купил право на кровавый раз-гон в Киеве

МЕДИИТЕ СЛЕДВА ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ НЕ МОГАТ, ЧЕ НЕ Е В ТЕХЕН СОБСТВЕН ИНТЕРЕС ДА СЕ ГАВРЯТ ТАКА ГРОЗНО И ГРУБО С НАШИТЕ ВКУСОВЕ

вторник, 18 февруари 2014 г.

Г-н Иво Инджев под заглавие Преписката за подписката е препублику-вал в блога си публикацията от моя блог със

42 заглавие Писмата, които си обменихме с г-н Иво Инджев по повод петиция на граждани до bTV с искане за възстановя-ване на неговото предаване, като е напи-сал също така и следния уводен коментар:

Колегата блогър Ангел Грънчаров, който организира в мрежата подписка за моето завръщане на екран в БТВ, е публи-кувал в своя сайт позицията ми, както му я споделих в електронна преписка между нас. Не съм целял това, но след като така е преценил (при изричното ми становище, че нямам какво да крия), инициаторът на под-писката на практика е свършил деликатната работа вместо мен.

От една страна нямах намерение да занимавам аудиторията с този въпрос, който не е повдиган никога от мен, но пък щеше да бъде странно изобщо да не реаги-рам на факта, че стотици хора изразяват подкрепа за моята персона, а аз „нямам отношение”.

Използвам случая да благодаря за личната съпричастност на всеки, независи-мо от вероятността това усилие да няма практическа стойност и дори независимо от опасността подписката бъде употребена в обратната посока от онези, които не биха пропуснали да се възползват от някаква моя слабост (например под формата на злорад-ство заради малък брой подписи)!

Както става ясно от писмото ми, във всичките три случая в живота ми, когато съм бил обект на „гласуване” (в подписа да бъда назначен за директор на БТА през 1990-та, три години по-късно да не бъда уволняван от БТА , а наскоро и за „Човек на годината” на Българския хелзински коми-тет), съм имал щастието да получа подкре-па, с каквато малцина политици могат да се похвалят (да, знам, че става дума за раз-лични величини, но „величието” на „бройка-та” не ме интересува).

Така че „бройката” в сегашната подписка за мен не е от значение – една телевизия с аудитория от стотици хиляди зрители винаги може да обяви за пренебре-жимо малка претенцията на няколкостотин или дори на няколко хиляди души.

Предпочитам все пак да оставя темата на този етап затворена в рамките на онова, което господин Грънчаров е преце-нил да публикува.

Това пише г-н Инджев в блога си по повод на подписката; моя милост там си позволи да напише следния коментар, за който г-н Инджев ми даде повод:

Искам да благодаря на подписали-те се, на подкрепилите подписката; смятам, че винаги има смисъл ние, гражданите, да реагираме по някакъв начин, да имаме позиция по повод на това, което става в медиите, да изискваме от тях известен морал, да се опитваме да им въздействаме към по-добро с оглед ширещата се в тях деморализация да бъде поне малко нама-лена или дори озаптяна.

Има един важен, пък макар дели-катен момент, на който искам да обърна внимание: настоящето ръководство на btv не носи, разбира се, пряка вина за полити-ческата репресия над г-н Инджев, която си позволи едно друго ръководство на същата тази медия, едно друго ръководство, което си позволи да угодничи най-безсрамно пред силния човек тогава, именно пред прези-дента Първанов. Та значи преди вече ето колко станаха години върху г-н Инджев онова ръководство е упражнило натиск, с оглед да го принудят да си подаде оставка-та – и предаването "В десетката..." беше свалено от екран. Г-н Инджев, независимо от квалификацията си на перфектен журна-лист и също така независимо от безупреч-ната си репутация беше и все още е поста-вен тежките условия на нежелан и неприет от нито една медия журналист, в унизител-ното положение да е без сигурни доходи и без средства за съществуване. Вярно, btv е частна медия, никой не може да й налага каквото и да било, това сегашно ръководст-во няма вина за случилото се, но все пак тъй като несправедливостта над г-н Инджев се свързва с въпросната медия, ние, зрите-лите, ние, потребителите на продукцията на тази медия, все пак имаме известно морал-но право да реагираме, пък и, защо не, да поставим въпроса за моралния реванш, за нравствения дълг, който същата тази медия btv има над несправедливо тормозения и уволнен от нея по безцеремонен начин журналист.

Когато са вършат някакви безобра-зия, ний, гражданите, пред чиито очи се случва всичко, не трябва да мълчим; ето, тогава, когато уволниха г-н Инджев, ние, българите, за жалост, си замълчахме, ние имаме този табиет да търпим, да мълчим, да реагираме с прекалено закъснение; но все пак е по-добре да реагираме макар и късно, но изобщо да реагираме, а не да продължаваме да мълчим до безкрайност и да търпим всички гаври. И още един момент искам да изложа, който допълва смисъла на тази наша гражданска акция, преизпълнена с преди всичко нравствен смисъл: ние, гражданите, искаме да преподадем на ме-диите един урок: че не могат да си правят каквото искат без изобщо да се съобразяват с нас; показваме им, че ние всичко забеляз-

ваме и няма да търпим несправедливос-тите, гаврите, унизителните подлизурков-щини пред силните на деня и пр. Да, показ-ваме им, че се отвращаваме от подобни неща и че държим нравствен реванш все пак някога да има.

Давайки този урок не само на ръ-ководството на btv, но и на всички медии, ние всъщност им правим добро, даваме им знак да се предпазват от подобни неща, даваме им шанс да се очистят поне малко от нечистотиите, в които са затънали. За да имат нашите медии някакви претенции на "морални корективи" на управляващите сами следва да бъдат носители на безуко-рен, на безупречен морал; ако това не е така, то всичко отива по дяволите. Както именно и се случи: напоследък аморализ-мът става вече съвсем непоносим: имам предвид изпълненията на "журналисти" (с извинение за неподходящата в случая ду-ма!) като Бареков, Росен Петров и други... дренки от все същия дол. Примерно, ръко-водството на btv следва някога да осъзнае, и ние, подписалите се, му го напомняме, че е грозно толкова време да са разчитали на предаванията на одиозни шоумени (да ги нарека все пак така, щото друго прозвище не им отива, то и това не им отива де, ама карай!) като Слави Трифонов, Бареков, Росен Петров, Карбовски и прочие "вели-чия", разчитали са и са залагали на такива, а виж, Иво Инджев са го подложили на гонения, на притеснения, лишили са нас, публиката, от сериозни предавания на се-риозни журналисти, заслужаващи това име. Тези медии следва да разберат, че не мо-гат, че не е в техен собствен интерес да се гаврят така грозно и грубо с нашите вкусове, че не бива да си позволяват да ни мислят за пълни балъци, за олигофрени, за идиоти, за безмълвни твари, все едно че сме не чове-ци, а говеда, овце и прочие.

Ние, зрителите, ние, читателите, ние, гражданите, сме длъжни да покажем, че няма да търпим такова унизително отно-шение на медиите към нас. Заявявайки тези неща гласно, даваме шанс на btv и на оста-налите медии да си правят добре сметките: нека да разберат, че срещу себе си нямат една безволна инертна "маса", която може да понесе всякакви гаври, а имат срещу себе си достойни хора, които не търпят гаврите, няма да понесат издевателствата с нашите вкусове, с морала, с добрите нрави и прочие. Смятам, че с подписката си пре-подаваме на btv (пък и на другите медии) един безценен урок по етика на отношения-та със зрителя, за който те следва да са ни благодарни; и в това също виждам смисъла на нашата гражданска акция.

А иначе подписката продължава, тя е на ето този адрес – давам го, понеже някой хора по-горе питат къде могат да се подпишат. Да, подписката до ръководството на btv за връщането на предаването на г-н Иво Инджев "В десетката..." продължава да

43 набира сила. А вие подписахте ли се? Не пречи и вие да се подпишете – стига да споделяте поне отчасти идеалните мотиви, които ни вдъхновяват нас, вече подписали-те се...

ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА И ЗА ДЕМОКРАТИЧ-НОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Експозе по темата на днешната сбирка на Дискусионния клуб, виж Заповядайте и вие: ще разговаряме за това що е сво-бодно, що е демократично образование и училище и има ли то почва у нас?

БРОЙ 4 ЗА ТАЗИ ГОДИНА НА В-К ГРАЖ-ДАНИНЪ ВЕЧЕ Е В РЪЦЕТЕ НА СВОИТЕ ЧИТАТЕЛИ

ЕДНА МИСЪЛ НА КОНФУЦИЙ ЗА ОБРА-ЗОВАНИЕТО

Ако мислиш за една година нап-ред, посей ориз, ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а ако мислиш за 100 години напред – образовай населението!

ПОСЕТЕТЕ СПОРЕД ИНТЕРЕСИТЕ СИ И ДРУГИТЕ МИ БЛОГОВЕ:

●Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров (първият български видеоблог) ●HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров (основен текстови блог) ●СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ (учебен блог за студенти и ученици) ●ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТ HUMANUS (консултации, психотренинг, психоанализа, курсове) ●Дневникът на един ГРАЖДАНИНЪ (онлайн-изданието на в-к ГРАЖДАНИНЪ) ●ГРАЖДАНСКА TV СВОБОДНА БЪЛГА-РИЯ (моят резервен видеоблог) ●ДНЕВНИК ФИЛОСОФА (моят рускоези-чен блог)

ПОЗНАЙ САМИЯ СЕБЕ СИ!

Душата на човека е свят и дори

вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галак-тически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселе-на, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овла-дее от нейната чудна мистерия. От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напро-тив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато

представлява човешката душа. И особе-но душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност.

Изкуството на живота, което един-ствено може да ни въведе в неговата пъл-нота, пряко зависи от изкуството на само-познанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвре-менна психология, пронизана изцяло от философски дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опитващия се да разбере себе си човек...

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

Първият блогърски вестник

Издава:

Център за развитие на лич-ността

HUMANUS, основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488

Истината ни прави свободни!